Пренесоха багажа, след което Анджела се тръшна на леглото в спалнята за гости.
— Толкова съм изтощена, че мога да заспя като камък — рече с въздишка тя.
— Ами направи го — предложи Дейвид. — И без това няма нужда да се връщаме и двамата за онази среща с Шерууд…
— Няма да имаш нищо против, така ли? — погледна го тя.
— Абсолютно нищо — увери я той, отметна завивката и я накара да се пъхне под нея. Преди да затвори вратата след себе си чу приглушения й глас, който го съветваше да кара внимателно.
Съобщи на майка си и на Ники, че Анджела иска да си подремне, предложи същото и на детето. Но Ники отказа, тъй като вече се беше увлякла в приготвянето на някакъв сладкиш заедно с баба си. Дейвид се усмихна, каза че има среща в Бартлет и се насочи към колата.
Оказа се, че разполага с цели четиридесет и пет минути до срещата. Това го накара да отбие до тротоара на централната улица и да извади списъка с татуираните болнични служители. Клайд Девъншър живееше най-наблизо. Включи на скорост и подкара към адреса, обзет от леко чувство за вина. Но страховете на Анджела са напълно безпочвени, рече си той. Освен това няма да предприемам нищо, а само ще огледам къщата…
С изненада откри, че на адреса се помещаваше някакъв магазин. След кратко колебание влезе в него, взе някакъв картон с плодов сок и попита служителят зад тезгяха дали познава Клайд Девъншър.
— Разбира се — кимна човекът. — Живее горе…
— А добре ли го познавате?
— Горе-долу — кимна онзи. — Той често се отбива при нас.
— Чух, че имал татуировка — подхвърли Дейвид.
— Клайд има цял куп татуировки — засмя се продавачът.
— А къде се намират? — попита с леко притеснение Дейвид.
— Около китките му са изрисувани някакви въжета, или нещо подобно — обади се вторият продавач. — Прилича на окован…
Първият продавач се разсмя още по-силно.
Дейвид леко се усмихна. Не разбираше какъв е вицът, но не искаше да се покаже нелюбезен. Откритието обаче беше важно — Девъншър има татуировки на място, на което те биха могли да бъдат повредени при една борба на живот и смърт…
— Има татуировка и по-горе на ръката, а също и по гърдите — обади се първият продавач.
Дейвид им благодари и си тръгна. Заобиколи къщата и видя вратата на втория етаж, до която се стигаше по доста стръмни дървени стъпала. За момент се изкуши да ги изкачи, но после си спомни за даденото пред Анджела обещание.
Върна се зад волана и погледна часовника си. До срещата с Шерууд оставаха още двадесетина минути, което означаваше още един адрес. Оказа се, че най-близо се намира жилището на Ван Слайк.
Няколко минути по-късно вече завиваше по уличката, на която живееше Ван Слайк. Намали скоростта и започна да се взира в имената, изписани върху пощенските кутии. Изведнъж кракът му рязко натисна спирачката. На няколко метра пред него беше паркиран очукан зелен пикап, който приличаше на този на Калхоун.
Паркира волвото плътно зад него и се взря в лепенката на задната броня, която гласеше: „Това превозно средство е изкачвало връх Уошингтън“. Да, това несъмнено беше камионетката на Калхоун.
Слезе и се приближи да надникне през страничното стъкло. Върху отвореното капаче на жабката беше закрепена полупълна картонена чаша за кафе, пепелникът преливаше от угарки. Освежителят на въздуха, който висеше от огледалцето му беше познат, и последните му съмнения се стопиха.
Изправи се и насочи поглед към къщата. Пощенска кутия липсваше, но адресът беше изписан с блажна боя върху парапета на верандата: Епъл Трий Лейн, номер 66. Адресът на Ван Слайк…
Насочи се към оградата с намерението да огледа къщата отблизо. Боята й беше толкова олющена, че трудно можеше да се определи оригиналния й цвят. След известно взиране стигна до заключението, че може би е бил масленозелен. Единственият признак на живот бяха следите от гуми по чакъла на алеята. Направи няколко крачки по посока на гаража и надникна през мръсното стъкло. Вътре нямаше кола. Върна се пред входа, огледа улицата в двете посоки и предпазливо завъртя топката на бравата. Вратата се отвори с леко скърцане на ръждивите панти.
Готов да побегне при най-малката опасност, Дейвид предпазливо надникна във вътрешността на къщата. Мебелите, които можеше да види от вратата, бяха покрити с прах и паяжини. Напълни дробовете си с въздух и тихо подвикна. Искаше да бъде сигурен.
Никой не му отговори. В жилището цареше мъртва тишина.
Преодолял внезапното си желание да се махне оттук, Дейвид предпазливо прекрачи прага. Тишината го обви като плътно покривало, чуваше единствено ударите на собственото си сърце. Любопитството му се изпари, но искаше да разбере какво е станало с Калхоун.