— И не се е обадил? — вдигна вежди Шерууд.
— Не. Това обаче едва ли е изненадващо, тъй като в къщата му няма телефон. Предполагам, че ще се наложи да отскоча дотам, веднага след заседанието. Мразя да ходя в тази къща, която адски ме депресира…
Крушката на тавана светна толкова неочаквано, колкото беше угаснала преди час. После по стълбите се разнесоха тежките стъпки на Ван Слайк, придружени от дрънчене на желязо. Миг по-късно нещо тежко се стовари на пръстения под.
Процедурата се повтори и потрети, при всяка от появите на домакина мазето се разтърсваше от силен тътен. Сякаш онзи мъкнеше трупове…
Възползвайки се от светлината, Дейвид се зае с подробен оглед на тесния килер. Той не му донесе абсолютно нищо, тъй като изход наистина нямаше. После ключът на катинара рязко изщрака и вратата отлетя на пантите си.
При вида на Ван Слайк въздухът напусна гърдите му с тихо свистене. Гъстата му тъмна коса стърчеше право нагоре, сякаш току-що бе преживял електрошок. Зениците му бяха огромни, лицето му беше покрито със ситни капчици пот. Зелената риза беше изчезнала, на нейно място се виждаше плътно прилепнал потник.
Оценил отлично развитата мускулатура на този мъж за частица от секундата, Дейвид автоматически отхвърли идеята да влезе в двубой с него. Върху огромния бицепс на дясната му ръка беше татуиран плешив орел с американския флаг в ноктите си. През него минаваше тънък, но ясно забележим белег. Замръзнал от ужас, Дейвид си даде сметка, че стои срещу физическия убиец на доктор Ходжис.
— Излизай! — изкрещя Ван Слайк и заплашително размаха ръце. Дейвид побърза да се подчини, опасявайки се от нова безразборна стрелба. Изскочи от килера, стараейки се да не го изпуска от погледа си. Ван Слайк му направи знак да върви към огромното огнище.
— Стоп! — изкрещя той след като пленникът измина някъде около седем-осем метра. Показалецът му повелително се насочи към пръстения под.
Дейвид сведе очи и едва сега забеляза кирката и лопатата, захвърлени на циментираната площадка.
— Почвай да копаеш! — изрева Ван Слайк. — Там, точно пред краката си!
Дейвид побърза да се подчини и се наведе да вземе кирката. През главата му се стрелна мисълта, че това все пак е оръжие, което би могло да му помогне. Но Ван Слайк сякаш прочете мислите му и бързо отскочи назад, извън обсега на тежкото желязо. Пистолетът в ръката му продължаваше да подскача, но остана насочен в главата на пленника.
До циментовата площадка бяха струпани няколко торби цимент и пясък. Явно тяхното пренасяне беше причина за тежкия тътен, който беше дочул от килера. За негова изненада кирката потъна с лекота в на пръв поглед добре отъпкания пръстен под. Само след няколко удара се наложи да спре и да изхвърли пръстта с лопатата. Вече знаеше какво прави — копае собствения си гроб. Вероятно и Калхоун беше преминал през същата процедура.
Съзнаваше, че може да получи някакъв шанс само ако накара Ван Слайк да говори.
— Колко дълбоко трябва да копая? — попита той и отново посегна към кирката.
— Искам голяма дупка! — отсече Ван Слайк. — Толкова голяма, че да побере цяла кутия с шоколадови вафли! Искам мама да ми даде цялата кутия, искам всичките вафли!
Дейвид преглътна. Психиатрията не беше сред любимите му предмети в медицинския факултет, но въпреки това беше научил достатъчно, за да знае, че това, което чува, се нарича „объркване на асоциациите“ — един от признаците за остра форма на шизофрения.
— Майка ти често ли те черпеше с шоколадови вафли? — попита той, решен на всяка цена да завърже някакъв диалог.
Ван Слайк го погледна така, сякаш го виждаше за пръв път.
— Мама се самоуби — рече той. — Сама си отне живота… — От устата му излетя див кикот.
Дейвид усети как кожата му настръхва. В съзнанието му изплува още една дефиниция, свързана със симптомите на шизофренията, кой знае защо наречена „некоординиран афект“. Обикновено той се проявява при шизофреници, обременени и с остра форма на параноя.
— Копай! — изведнъж ревна Ван Слайк, сякаш пробуден от кратък транс.
Дейвид се подчини, все така твърдо решен да увлече домакина в някакъв разговор. Между две движения го попита как се чувства, какво е намислил. Не получи отговор. Върху лицето на Ван Слайк се появи съсредоточена гримаса, сякаш трябваше да реши някакъв важен въпрос.
— Чуваш ли гласове? — смени тактиката Дейвид, без да намалява темпото на работа. Ван Слайк продължаваше да мълчи, но върху лицето му се изписа изненада. Очите му се свиха, треперенето на крайниците стана още по-отчетливо.
Дейвид спря да копае и го огледа. Промяната на изражението му беше изненадващо рязка.