— Какво ти казват гласовете? — подхвърли той.
— Нищо! — изкрещя Ван Слайк.
— Тези гласове ли чуваше докато беше моряк?
Раменете на Ван Слайк изведнъж се отпуснаха. Изненадата в очите му се замени от дълбоко смайване.
— Откъде знаеш, че съм бил моряк? — дрезгаво попита той. — Как разбра за гласовете?
В душата на Дейвид потрепна надеждата. Май беше успял да пробие параноичната обвивка на този човек.
— Знам много неща за теб — успокоително прошепна той. — Но не съм като другите и искрено искам да ти помогна. Затова съм тук… Аз съм лекар и изпитвам дълбоко безпокойство за състоянието ти…
Ван Слайк мълчеше и го гледаше.
— Изглеждаш ми много разстроен — продължи Дейвид. — Вероятно заради пациентите…
Въздухът шумно напусна дробовете на едрия мъж срещу него.
— Какви пациенти? — дрезгаво попита той.
Дейвид преглътна. Ясно съзнаваше, че поема огромен риск. В главата му звъннаха предупрежденията на Анджела. Но друг избор нямаше…
— Имам предвид пациентите, на които си помогнал да умрат — отчетливо рече той.
— Те и без мен щяха да умрат! — изкрещя Ван Слайк.
Ето го отговорът на загадката, потръпна вътрешно Дейвид. Най-сетне всичко излезе на бял свят!
— Не съм ги убил! — нервно рече Ван Слайк. — Те натискаха копчето, а не аз!
— За какво копче говориш? — втренчи се в него Дейвид.
— За онова, което задейства радиовълните!
Дейвид кимна, сякаш беше чул нещо съвсем обикновено. На лицето му се появи състрадателна усмивка. Стана му ясно, че параноидната шизофрения на Ван Слайк го е довела до халюцинации.
— Радиовълните ли ти нареждаха какво да правиш? — попита той.
— Не, разбира се! — тръсна глава Ван Слайк, после лицето му отново се разкриви от гняв: — Откъде знаеш, че съм бил моряк?
— Вече ти казах, че знам всичко за теб и много искам да ти помогна — отвърна Дейвид. — Именно с тази цел съм тук, но трябва да науча още някои подробности… Например кои са „те“… Може би имаш предвид гласовете, които чуваш?
— Нали знаеш всичко за мен? — присви очи Ван Слайк.
— Така е — кимна Дейвид. — Но не мога да разбера кой ти нарежда да убиваш и как го правиш… Може би гласовете, а?
— Затваряй си устата и продължавай да копаеш! — изръмжа Ван Слайк, вдигна пистолета и натисна спусъка. Куршумът се заби във вратата на килера, която жалостиво изскърца на пантите си.
Дейвид побърза да се подчини, уплашен от параноята на тоя тип. След известно време обаче си даде сметка, че трябва да рискува и да продължи разговора. Реши, че може би ще впечатли Ван Слайк, ако му разкаже всичко, което знае за него.
— Знам, че са ти плащали за това, което вършиш — подхвърли той. — Знам дори номерата на банковите ти сметки в Бостън и Олбъни. Не знам само кой ти плаща, Върнър… Но ти ще ми кажеш, нали?
Ван Слайк простена и Дейвид рискува да му хвърли един кос поглед. Лицето му беше разкривено от болка, дланите притискаха слепоочията, включително ушите.
— Гласовете стават по-високи, нали? — съчувствено подхвърли Дейвид. После съобрази, че онзи едва ли го чува с ръце върху ушите и повтори думите си, този път почти като крясък.
Ван Слайк бавно кимна с глава. Клепачите му се вдигнаха, очите под тях панически огледаха помещението, сякаш търсеха път за бягство. Дейвид стисна лопатата, преценявайки разстоянието между двамата. Сега беше моментът да се опита да обезоръжи нападателя и да поеме нещата в свои ръце.
Но объркването на Ван Слайк отмина толкова бързо, колкото се беше появило. Очите му отново се фокусираха върху лицето на Дейвид.
— Кой ти говори, Върнър? — тихо, но настоятелно попита Дейвид, отказал се от намерението за атака.
— Компютрите… — прошепна Ван Слайк, после гласът му изведнъж премина в гневно кресчендо: — Компютрите и радиацията, точно както във флотата!
— Но ти вече не си във флотата — кротко му напомни Дейвид. — Не си на борда на онази атомна подводница, с която си кръстосвал Тихия океан. Ти си в Бартлет, щат Върмонт, намираш се в мазето на собствения си дом. Тук няма нито компютри, нито радиация…
— Откъде знаеш толкова много? — изгледа го Ван Слайк. Лицето му отново се разкриви от гняв.
— Искам да ти помогна, повярвай ми! — настоятелно прошепна Дейвид. — Виждам, че си разстроен, знам колко много страдаш. Вероятно чувстваш вина заради убийството на доктор Ходжис…
Челюстта на Ван Слайк изведнъж увисна и Дейвид изтръпна. Може би беше прехвърлил границата и сега го очакваше нова пристъп на параноя. Единствената му надежда беше гневът на Ван Слайк да не бъде насочен към него. За целта бързо трябваше да се върне на темата за онези, които плащат на този болен човек.