Понеделник, 1 ноември
Анджела спа много по-дълго, отколкото беше очаквала. Събуди се чак в четири и половина и с изненада разбра, че Дейвид нито се е върнал, нито пък е звънял по телефона. Обзе я тревога, която започна да се увеличава с напредването на времето. В крайна сметка не издържа, вдигна слушалката и набра номера на банката „Грийн Маунтън“. Насреща обаче се включи запис на женски глас, който съобщи, че работното време на банката е между девет и четири и половина. Какъв човек, рече си притеснено тя. Защо поне не ми се обади по клетъчния телефон? Притеснението й нарасна, тъй като Дейвид винаги я предупреждаваше за закъсненията си.
Избра номератора на Общинска болница „Бартлет“, но от информацията сухо й съобщиха, че днес доктор Уилсън не е бил там. Накрая позвъни и у дома, просто защото не знаеше какво друго да направи. Затвори едва след като преброи десет сигнала за свободно.
Остави слушалката и поклати глава. Сърцето й се сви от тревога. Обзе я мрачното предчувствие, че Дейвид е извършил нещо необмислено и то има пряка връзка с разследването. Отиде в кухнята и попита свекърва си дали може да й заеме колата си.
— Разбира се — отвърна Джийни. — Къде ще ходиш?
— Искам да си прибера някои неща от Бартлет.
— Ще дойда с теб! — скочи на крака Ники.
— По-добре е да стоиш тук…
— Не, ще дойда! — заинати се детето.
Анджела отправи една пресилена усмивка по посока на Джийни, хвана Ники за ръка и я изведе от кухнята.
— Виж какво, момичето ми! — намръщено рече тя. — Искам да останеш тук, ясно ли е?
— Страх ме да остана сама — отвърна Ники и очите й плувнаха в сълзи.
Анджела объркано замълча. Даваше си ясна сметка, че Ники трябва да остане при баба си, но едновременно с това нямаше сили да спори с нея. Същевременно не можеше да обясни на Джийни защо предпочита детето да остане тук. В крайна сметка въздъхна и отстъпи.
Пристигнаха в Бартлет малко преди шест. Все още беше светло, но денят бързо си отиваше. Част от колите вече караха с включени светлини.
Планът й беше прост и се изчерпваше с издирването на волвото. Първото място, към което се насочи, беше банката. Малко преди да спре на паркинга забеляза фигурите на Шерууд и Трейнор, които бавно крачеха през градинката. Спря до тротоара, изскочи от колата и каза на Ники да не мърда от мястото си.
— Извинете — подвикна тя и затича след двамата мъже.
Шерууд и Трейнор едновременно се обърнаха.
— Съжалявам, че ви безпокоя, но търся съпруга си — поясни задъхано тя.
— Нямам представа къде е съпругът ви! — отвърна с ядосан глас Шерууд. — Следобед имахме среща, но той изобщо не се появи. Дори не се обади по телефона!
— Съжалявам — отново промълви Анджела.
Шерууд я дари с хладен поглед, докосна периферията на шапката си и направи знак на Трейнор да продължат пътя си.
Анджела хукна обратно към колата. Вече беше сигурна, че се е случило нещо лошо.
— Къде е татко? — попита Ники.
— И аз си задавам същия въпрос — промърмори младата жена и стъпи на газта. Колата направи рязък обратен завой и се понесе по Мейн Стрийт с остро свирене на гумите. Ники се наведе да разгледа лицето й и веднага разбра, че нещо не е наред.
— Няма да се притесняваш, всичко ще се оправи — бодро подхвърли тя.
Анджела насочи колата към къщата. Силно се надяваше да зърне волвото, паркирано в близост до задната врата. На алеята се оказа празна. Натисна спирачките и изскочи от колата. Къщата изглеждаше точно така, както я бяха оставили, но тя все пак искаше да провери.
— Стой в колата, веднага се връщам — обърна се към Ники тя.
Отключи входната врата, пристъпи в антрето и повика Дейвид по име. Къщата й отговори с глуха тишина. Кратката обиколка из помещенията я увери, че никой не беше влизал тук. Леглото в спалнята беше оправено, кухнята светеше от чистота. На излизане забеляза пушката, опряна на стената под стълбите. Взе я в ръце и провери магазина. Вътре имаше четири патрона. Тикна я под мишница и се насочи към хола. Свали указателя от поставката до телефона и припряно го разлисти. Откри адресите на петимата заподозрени болнични служители и ги преписа на един лист, после хукна обратно към колата.
— Мамо, караш като луда! — отбеляза Ники, когато гумите на колата оставиха черни следи по асфалта.
Анджела вдигна крак от газта и промърмори някакво извинение. Но тревогата остана в душата й.
Първият от адресите се оказа някакъв магазин за ширпотреба. Колата рязко спря на малкия паркинг пред него.
— Какво ще правим тук? — попита с недоумение Ники.
— Не знам — въздъхна Анджела. — Може би трябва да се огледаме за волвото…
— Няма го тук — рече Ники.