Дневният ред беше одобрен чрез гласуване и той се прокашля, за да привлече вниманието на присъстващите. Предстоеше му да прочете месечния доклад. Очите на всички бяха извърнати към него, с изключение на Кантор, който както винаги беше забил поглед в ноктите си.
— Управата на Общинска болница „Бартлет“ е изправена пред големи предизвикателства — започна Трейнор. — В качеството си на референтен център ние споделихме част от проблемите на по-малките общински болници, но не всички. За да оцелеем в тези трудни дни, ще се наложи да работим още по-упорито…
Но в мрака има и проблясъци. Повечето от вас несъмнено са информирани, че миналата седмица почина Уилям Шапиро, един от нашите най-уважавани пациенти и личен мой приятел. Причината за смъртта му е пневмония, появила след операция на колянната става. Сърцето ми се свива от болка поради тази преждевременна загуба. Същевременно обаче имам удоволствието да ви съобщя, че господин Шапиро е определил болницата като единствен бенефициент на своята застраховка живот, която възлиза на три милиона долара.
Край масата се разнесе одобрителен шепот и Трейнор вдигна ръка:
— Този благотворителен жест ни идва точно навреме — продължи той. — С помощта на споменатата сума ще покрием текущите си задължения, макар и само за известно време. Лошата новина е, че лихвата върху държавните ценни книжа, в които сме вложили основните средства на болницата, продължава да пада и е далеч от планираното в началото на годината ниво.
Очите му се забиха в лицето на Шерууд, който нервно поглади мустачките си. — фондът трябва да бъде стимулиран и за тази цел се налага да използваме значителна част от дарението на господин Шапиро.
— Грешката не беше моя — нервно промърмори Шерууд. — Бях принуден да премина на краткосрочна лихва, за да оптимизирам постъпленията. Това беше един неизбежен риск.
— Според председателя на това събрание, обясненията на Бартън Шерууд са крайно оскъдни! — отсече с хладен глас Трейнор.
Шерууд понечи да възрази, после поклати глава и запази мълчание.
Трейнор сведе глава към записките си. Не обичаше да го прекъсват, това винаги пораждаше раздразнението му.
— В момента, благодарение завещанието на господин Шапиро, дебатът относно свитите постъпления не е фатален — продължи след известно време той. — Но пред нас стои друг проблем — да не допускаме външни хора до не особено благоприятните ни финансови резултати. Не можем да си позволим по-нататъшно обезценяване на акциите, трябва да замразим и някои от бъдещите си проекти — по-специално този за строителството на покрития паркинг. В тази връзка предлагам на главния изпълнителен директор Хелън Бийтън временни мерки за осигуряване безопасността на нашите служителки, по-специално — инсталирането на допълнително осветление в задната част на болничния комплекс, където бяха извършени неотдавнашните нападения срещу някои от тях.
Трейнор замълча и огледа масата. Според „Заседателните правила“ това предложение трябваше да бъде подложено на дебат и гласуване, но никой от присъстващите не проявяваше желание да вземе думата.
— Последната точка от дневния ред се отнася до доктор Денис Ходжис — продължи след паузата Трейнор. — Както знаем, доктор Ходжис изчезна в края на март. Тази седмица се срещнах и разговарях с началника на полицията Уейн Робъртсън, от когото научих, че полицията няма напредък в разследването. Липсват доказателства за извършено престъпление, макар че според личното мнение на господин Робъртсън нашият бивш колега вероятно вече не е между живите…
— Аз пък мисля, че нищо му няма — обади се доктор Кантор. — Познавам много добре тоя дърт мръсник. В момента вероятно се припича някъде по плажовете на Флорида и умира от смях като си представя бюрократичната бъркотия в която ни е натикал!
— Тишина, моля! — повиши глас Трейнор и удари с чукчето. — В тази зала трябва да има ред!
Отегченото изражение на Кантор се смени от ядно стъписване, но той запази мълчание. Трейнор го възнагради с хладен поглед и продължи:
— Независимо от личното ни отношение към доктор Ходжис, ние трябва да признаем заслугите му за тази болница. Ако не беше той, днес нямаше да бъдем най-големият регионален център, а една от многото забутани провинциални болници в щата. По тази причина не можем да бъдем безразлични към съдбата му.
Искам да уведомя изпълнителния комитет, че съпругата на доктор Ходжис, която от години не живее с него, е взела решение за продажба на къщата им тук, в Бартлет. Както може би ви е известно, от няколко години насам госпожа Ходжис живее в родния си Бостън. След обстоен разговор с шерифа Робъртсън тя е решила да прекъсне всичко, което я свързва с Бартлет. Споменавам всичко това с мисълта, че някъде в обозримото бъдеще бордът ще стигне до решението да окачи мемориална плоча на доктор Ходжис, с оглед огромните му заслуги за развитието и утвърждаването на нашата болница като голям регионален център…