— Виждам, скъпа — кимна с въздишка Анджела, включи на заден ход и изскочи обратно на платното. Следващият адрес беше къщата на Форбс. Прозорците светеха, но отпред нямаше следа от семейното им комби.
Обзета от разочарование, Анджела рязко натисна газта.
— Мамо, пак караш като луда! — обади се детето.
— Извинявай — промърмори тя и намали скоростта. Едва сега забеляза, че пръстите й върху волана бяха побелели от стискане.
Скоро стигнаха пред жилището на Морис. Анджела намали скоростта, огледа залостените капаци на прозорците и след кратко колебание продължи нататък.
Няколко минути по-късно свърнаха в тясната уличка, на която живееше Ван Слайк. Зърнаха волвото едновременно. Анджела паркира плътно зад него, изключи мотора и изскочи навън. За миг се закова на място, видяла камионетката на Калхоун отпред. После направи една крачка и надникна през прашното стъкло. Направи й впечатление полупълната картонена чаша с кафе, която беше прикрепена към отворения капак на жабката. Остана с впечатлението, че е там поне от няколко дни.
Вдигна глава и огледа фасадата на къщата. Вътре не се виждаха никакви светлини. Тревогата я сграбчи за гърлото.
Хукна обратно към колата и измъкна пушката. Ники понечи да я последва, но замръзна, уплашена от грозния вик, с който майка й заповяда да остане на мястото си. Подчини се без да каже нито дума, безпогрешно усетила, че става нещо страшно.
Анджела прекоси улицата с пушка в ръка и колебливо започна да изкачва стъпалата към верандата. Не беше сигурна дали не трябва да повика полиция. Всъщност, с какво може да ми помогне местната полиция, тръсна глава тя, припомнила си всички подозрения по отношение на шерифа.
Звънецът не работеше и тя започна да блъска по вратата. В къщата продължаваше да цари мъртва тишина. Опита топката на бравата и вратата покорно се отвори.
Младата жена влезе в антрето и извика мъжа си по име.
Дейвид рязко вдигна глава и скочи на крака. Кашонът със сушени ябълки зад гърба му леко помръдна. Стори му се, че чува гласа на Анджела. Напрегна слух, но не долови нищо. Вероятно халюцинирам, поклати глава той, после изведнъж подскочи. Гласът на Анджела се появи отново, викаше го по име. Този път беше абсолютно сигурен. Напрегна дробовете си до крайност и изкрещя името й. Втурна се към дървената врата с протегнати напред ръце. С отчаяние разбра, че Анджела може да го чуе само ако се спусне в мазето.
Обърна се към една от близките лавици, грабна някакъв буркан и започна да блъска по вратата с него. Звукът беше далеч по-слаб от очакванията му.
В следващата секунда чу стъпките на Анджела, точно над главата си. Това го накара да промени тактиката и бурканът литна към тавана. Прикри главата си с ръце и зачака дъждът от счупени стъкла. После се изправи и започна да се катери по рафта. Искаше да стигне до дъските и да ги заблъска с юмруци. Но едва успя да се докопа догоре, когато дъската под краката му поддаде. Лавицата се стовари на пода с оглушителен трясък, повличайки както бурканите, така и тялото му, инстинктивно свито на топка.
В душата на Анджела се бореха гняв и безпомощност. Бързата обиколка на занемареното жилище не й донесе нищо. В стаите нямаше никакви следи от Дейвид и детектива, с изключение на една угарка от пура в кухнята, която може би беше на Калхоун…
Приготви се да огледа и втория етаж, но изведнъж се сети за детето в колата и хукна навън. Ники беше там, където я беше оставила, разтревожена, но послушна. Помоли я да побърза, защото се страхувала да стои в колата сама.
Анджела се втурна обратно и тръгна по стълбите, които водеха към горния етаж. Държеше пушката с две ръце, насочена право напред. На площадката спря и се ослуша. Стори й се, че долавя някакъв трясък, но той не се повтори и тя бавно продължи напред.
Вторият етаж се оказа дори по-мръсен от първия. Миришеше на влага и мухъл. Веднага пролича, че тук никой не беше стъпвал от години. За това свидетелстваха и огромните паяжини, провесени от тавана. Отново повика Дейвид по име, но й отговори дълбока тишина.
Понечи да се спусне обратно, но очите й попаднаха на някакъв предмет върху тоалетната масичка в ъгъла. Пристъпи да го разгледа по-добре, сърцето й пропусна един такт. Беше гумена маска на змия, същата, която носеше нападателя от снощи!
Анджела потръпна от ужас и хукна обратно по стълбите. Долу изведнъж се закова на място, доловила някакво блъскане откъм кухнята. Бутна вратата и отново се ослуша. Този път блъскането се чу съвсем ясно — идваше откъм дъсчения под. Просна се по корем, прилепи ухо до дебелите дъски и отново изкрещя. Някъде отдолу долетя гласът на мъжа й, който я викаше по име. Скочи на крака, дръпна капака на мазето и започна да слиза по стръмните стълби. Пръстите й бързо напипаха електрическия ключ на стената, подземието се обля в жълтеникава светлина. Стисна здраво пушката и извика. Гласът на Дейвид се чу по-ясно, от очите й бликнаха сълзи на облекчение. Насочи се към едната от двете врати в дъното, но изведнъж се закова на място. На рамката висеше тежък катинар. Извика на Дейвид да има малко търпение и тръгна да обикаля задръстеното с боклуци мазе, за да открие подходящо сечиво. Очите й попаднаха на кирката, захвърлена пред огнището. Грабна я и започна да блъска по катинара. Но той дори не помръдна. Съобразила, че трябва да подходи другояче, тя натика заострения връх в халката. Наблегна върху този импровизиран лост с цялата сила на тялото си. Винтовете на халката пропукаха и изскочиха. Вратата се отвори и миг по-късно вече беше в прегръдките на Дейвид.