Анжела подреди продуктите в хладилника и се зае с терапията на Ники. Обикновено правеха това сутрин, но понякога, особено в дните с тежък смог, трябваше да повтарят процедурите и през деня.
Започваха с внимателно прослушване на дробовете, тъй като Анджела искаше да е сигурна, че няма да има нужда от противобронхитни хапчета. После Ники лягаше на един специално закупен на старо стол-легло и заемаше девет различни пози, предназначени за източване на излишната течност от белите дробове. При всяка от тях Анджела масажираше гърдите й с длан. Цялата операция отнемаше двадесетина минути.
Скоро приключиха и Ники се зае да пише домашното си, а Анджела забърза към тъмната кухничка да приготви вечерята. Половин час по-късно се прибра и Дейвид. Беше съсипан от умора, тъй като през цялата нощ беше дежурил в отделението.
— Каква нощ, Господи! — въздъхна той и направи опит да целуне Ники по бузката, но детето се дръпна, вглъбено в домашното си. Беше заело част от масата за хранене, тъй като стаята й беше прекалено малка, за да побере и бюро.
Дейвид влезе в кухнята, но и Анджела не му обърна внимание, заета с приготвянето на вечерята. Отблъснат от всички, той дръпна вратата на хладилника и извади една бира.
— Днес имахме двама заразени със СПИН пациенти, които страдаха от всичко друго, за което човек може да се сети — промърмори той. — Плюс два тежки инфаркта… Изобщо не видях как изглежда отвътре стаята за почивка.
— Ако търсиш съчувствие, сбъркал си адреса! — отсече намръщено Анджела и пусна спагетите във врящата вода. — Освен това ми пречиш…
— Виждам, че си в чудесно настроение — отбеляза Дейвид и се облегна на барплота, който разделяше тясната кухня от трапезарията.
— И аз имах тежък ден — промърмори жена му. — Зарязах си работата, за да прибера Ники от училище. Не е честно само аз да го правя…
— Затова ли си кисела? — вдигна вежди Дейвид. — Нали сама предложи да го правиш, защото имаш по-нормално работно време от моето?
— Не може ли по-тихо? — подвикна откъм трапезарията Ники. — Опитвам се да чета!
— Не съм кисела, а просто стресирана! — изръмжа полугласно Анджела. — Не обичам друг да ми върши работата! А на всичкото отгоре и Ники ми сервира неприятни новини!
— Какви неприятни новини?
— Питай я!
Дейвид се плъзна от високото столче и зае място зад масата. Ники започна да му разказва за инцидента в училището, а Анджела се зае да подрежда чиниите около разпръснатите учебници.
— Още ли си привърженик на публичните училища? — мрачно попита тя. — Нима ще останеш равнодушен към факта, че хлапаците от шести клас размахват пистолети?
— Обществените училища трябва да бъдат подкрепяни — отвърна Дейвид. — Аз самият завърших такова.
— Но днес времената са други — отбеляза Анджела.
— Ако и хора като нас им обърнат гръб, с тези училища е свършено.
— Не мога да мисля за идеализъм когато нещата опират до сигурността на детето ми! — сопна се Анджела.
Вечерята беше готова. Пред всеки от тях се появи по една купа със спагети „маринара“ и чиния със салата. Започнаха да се хранят в тежко мълчание. Ники продължаваше да чете, пренебрегвайки присъствието на родителите си. Анджела въздъхна няколко пъти и прокара пръсти през косата си. Всеки момент щеше да се разплаче. А Дейвид едва издържаше да не избухне. След изнурителната 36-часова смяна в болницата подобно отношение му се струваше абсолютно незаслужено.
В следващата секунда Анджела отмести стола си, грабна чинията си и я пусна в умивалника. Тя се удари в ръба и се счупи, Дейвид и Ники подскочиха.
— Овладей се, Анджела — направи опит да запази самообладание Дейвид. — Дай да обсъдим нещата около прибирането на Ники и ще видиш, че ще открием най-подходящото решение.
Анджела преглътна сълзите си. Много й се искаше да се нахвърли върху мъжа си и да му обясни, че играе фалшиво ролята на разумен и внимателен съпруг.
— Знаеш ли какъв ни е проблемът? — вдигна глава тя. — Първи юли наближава, но и двамата избягваме да вземем решение относно бъдещето си!
— Мисля, че сега не е времето да обсъждаме кардиналните въпроси на бъдещето — въздъхна Дейвид. — Просто сме твърде уморени и изнервени за това.
— О, Боже — въздъхна Анджела и се върна обратно на мястото си. — Ти никога няма да намериш подходящото време. Но времето си тече и липсата на решение също означава решение… Първи юли е само след месец и половина!
— Добре — направи гримаса Дейвид и започна да се надига. — Ще ида да си взема списъците…
— Не ни трябват твоите списъци — спря го Анджела. — Възможностите ни са три. Дълго чакахме отговор от Ню Йорк и преди три дни той се получи. Ето с какво разполагаме, съвсем накратко: заминаваме за Ню Йорк, където аз започвам специализация по съдебна медицина, а ти специализираш заболявания на дихателния апарат; оставаме в Бостън и аз пак се занимавам с патология, докато ти постъпваш в Института по обществено здравеопазване на Харвард. Накрая — зарязваме всички тези идеи за безкрайни специализации, заминаваме за Бартлет и започваме истинска работа!