— Добър ден — любезно поздрави той и докосна периферията на шапката си.
— Нещо ново по случая Ходжис? — попита Трейнор.
— Нищо — сви рамене шерифът. — Вече се готвим да прекратим разследването.
— На ваше място не бих бързал толкова — предупредително го изгледа Трейнор. — Знаеш не по-зле от мен, че старият негодник има навика да се появява точно когато най-малко го очакваме.
— И когато не трябва — добави Бийтън.
— Според доктор Кантор той е във Флорида — рече Робъртсън. — И аз съм склонен да приема това като факт. Онзи малък скандал около поддръжката на къщата му от болничната бригада вероятно го е накарал да напусне града.
— Бих казал, че е доста дебелокож, за да прояви подобна чувствителност — отбеляза Трейнор. — Но това е лично мнение и нищо повече…
После си пожелаха приятна почивка през настъпващия уикенд и се разделиха.
Бийтън подкара колата си по нанагорнището, което водеше към болничния комплекс и се замисли за отношенията си с Трейнор. Не беше доволна от тях по простата причина, че желаеше много повече. Чукането на работното място един-два пъти в месеца не беше нещо, което можеше да я направи щастлива.
Бяха се запознали преди няколко години в Бостън, където Трейнор беше на опреснителен курс по данъчно право. Тя работеше като заместник-административен директор на една от градските болници. Допаднаха си веднага, както в интелектуално, така и във физическо отношение. Прекараха заедно една бурна седмица, последвана от епизодични срещи в продължение на няколко месеца. После Трейнор я покани официално да оглави болницата в Бартлет, давайки да се разбере, че може би ще живеят заедно. Но това не се получи, просто защото разводът му се бавеше, въпреки обещанията за бързо уреждане на нещата. Бийтън усещаше, че трябва да предприеме нещо за ускоряване на развръзката, но не знаеше точно какво.
Влезе в болницата и се насочи към стая 204, където трябваше да е настанен Том Барингър. Искаше да се увери, че всичко е наред, но той не беше там. Стаята беше заета от пациентка на име Алис Нотингам. Преодоляла изненадата си, Бийтън се спусна на първия етаж и безцеремонно нахлу в кабинета на Колдуел.
— Къде е Барингър? — рязко попита тя.
— В двеста и четири — отвърна Колдуел.
— В такъв случай трябва да е претърпял операция за промяна на пола и да е приел името Алис! — саркастично подхвърли директорката.
— Нещо се е объркало! — скочи на крака Колдуел, плъзна се покрай нея и хукна към приемното отделение. Там бързо откри Джанис Спърлинг и я попита какво е станало с Барингър.
— Настаних го в 209 — отвърна Джанис.
— Защо? Нали ти казах да го сложиш в 204?
— Малко след като говорихме се освободи 209, която е по-голяма и по-хубава — обясни жената. Вие казахте, че господин Барингър е важен пациент и аз реших да го настаня както трябва…
— Гледката в 204 е отлична, освен това там има ново ортопедично легло — намръщи се Колдуел. — Човекът е със счупена бедрена става. Или сменете стаите, или разменете леглата!
— Добре — въздъхна Джанис. На някои хора никога не може да им се угоди, рече си тя.
Колдуел се върна в административната част и надникна през вратата на Бийтън.
— Съжалявам, че не проследих ситуацията докрай — подхвърли той. — Но в рамките на един час всичко ще бъде наред.
Бийтън кимна без да вдига глава от книжата върху бюрото си.
ПЕТА ГЛАВА
Събота, 22 май
Дейвид беше навил часовника за шест без четвърт, сякаш беше нормален работен ден. Половин час по-късно вече пътуваше към болницата. Температурата на въздуха наближаваше двадесет градуса, по небето нямаше нито едно облаче. Към девет приключи с визитациите и пое по обратния път за дома.
— Хайде, сънливци, ставайте! — провикна се от прага той. — Няма да ви чакам цял ден! Отдавна вече трябваше да сме на път!
Ники се появи от стаята си с нацупена физиономия.
— Това не е честно, татко! — оплака се тя. — Отдавна сме готови и те чакаме!
— Шегувам се — засмя се Дейвид и я смушка в ребрата.
Не след дълго тръгнаха. Каменната джунгла на града постепенно отстъпи място на осеяните с малки къщички предградия, после пътят навлезе в гората. Колкото повече се отдалечаваха на север, толкова по-красива ставаше околността с вече раззеленилите се дървета.
В околностите на Бартлет Дейвид намали скоростта, за да се наслаждават на гледката.
— Струва ми се дори по-живописно от предишния път — отбеляза Анджела.
— Ето го кученцето! — извика Ники и посочи с пръст към далечния тротоар. — Може ли да спрем?
Дейвид отби на близкия паркинг.