— Права си — кимна той. — Познах жената…
— А аз познах кученцето! — рече Ники и отвори задната врата.
— Почакай! — извика Анджела, изскочи от колата и я хвана за ръка. После двете заедно прекосиха платното.
— Отново се виждаме — спря се жената. Кученцето забеляза Ники и се опъна на каишката си. Детето се наведе да го погали, а то облиза лицето му.
— Не знам дали ще проявите интерес, но кучката на господин Стейли роди преди няколко седмици — подхвърли с усмивка жената. — Няколко чудесни малки ретривъри живеят ей там, в магазина за железария…
— Може ли да ги видим? — умолително попита Ники.
— Защо не? — сви рамене Дейвид и благодари на жената.
Върнаха се по обратния път и влязоха в магазина. В един кашон до вратата лежеше кучката Моли и старателно облизваше козината на пет малки кученца.
— Страхотни са! — изпадна в екстаз Ники. — Може ли да ги погаля?
— Не знам — сви рамене Дейвид и се огледа за собственика. Оказа се, че той стои само на крачка зад тях, а на лицето му грее широка усмивка.
— Разбира се, че можеш — рече господин Стейли. — На практика те са за продан, защото едва ли ще мога да се справя с шест златисти ретривъри…
Ники се отпусна на колене и внимателно докосна козината на едно от кученцата. То се обърна и налапа показалеца й, очевидно решило, че е време за закуска. Детето изписка от удоволствие.
— Можеш да го вдигнеш — усмихна се господин Стейли. — Този е най-големият разбойник в котилото…
Ники притисна кученцето в обятията си, а то извади розовото си езиче и я близна по бузата.
— Обичам го! — обяви детето. — Искам да си го вземем. Обещавам, че ще се грижа за него.
Дейвид усети как очите му се насълзяват и хвърли безпомощен поглед по посока на Анджела.
— Дали в главите ни се въртят едни и същи мисли? — попита я Дейвид.
— Май да — усмихна се през сълзи Анджела. — Което означава, че ще трябва да си потърсим и къща…
— Сбогом на престъпленията и мръсотията! — обяви тържествено Дейвид и сведе поглед към детето: — Добре, ще вземем това кученце и ще се преместим да живеем в Бартлет!
Лицето на Ники светна от щастие, ръцете й притиснаха кученцето, което продължаваше да я ближе.
Дейвид се извърна към господин Стейли и двамата бързо се разбраха за цената.
— Ще може да напусне майка си след четири седмици, не по-рано — предупреди ги собственикът.
— Идеално — кимна Дейвид. — През това време вече ще сме уредили формалностите по преместването.
— А сега какво ще правим? — развълнувано попита Анджела след като отново се озоваха на тротоара.
— Ще празнуваме — отсече Дейвид. — Отиваме в кръчмата за един хубав обяд.
Няколко минути по-късно вече седяха около маса с карирана покривка, от която се откриваше чудесна гледка към реката. Поръчаха си по чаша вино, а за детето — плодов нектар.
— Добре дошли в райската градина — вдигна чашата си Дейвид.
— Нека вдигнем тост за началото на погасяването на всичките проклети заеми — тържествено рече Анджела.
— Чул те Господ — усмихна се мъжът й.
Отпиха по глътка и си размениха доволни и малко учудени усмивки.
— Общият ни доход ще надхвърли сто и двадесет хиляди долара! — промълви Анджела. — Можеш ли да повярваш?
Дейвид започна да си тананика мелодията на хита „Пари, пари и пак пари“.
— Ще кръстя кученцето си Ръсти — обяви Ники.
— Прекрасно име — кимна Дейвид.
— А аз ще печеля два пъти повече от теб! — погледна го закачливо Анджела.
Той отдавна очакваше тези думи и се беше подготвил.
— Да, но ще ги печелиш в мрачната дупка, наречена лаборатория! Докато аз ще контактувам с живи хора, ще виждам благодарността в очите им…
— Все пак обаче ще изпитваш чувство на наранена мъжка гордост, нали? — не се предаваше Анджела.
— Ни най-малко — отвърна той. — Освен това ще ми бъде много приятно да знам, че ако тръгнеш да се развеждаш, ще трябва да ми плащаш издръжка!
Анджела се приведе над масата и направи опит да го смушка в ребрата.
Той пъргаво се отдръпна назад и добави:
— Освен това разликата едва ли ще се задържи дълго време в твоя полза… На практика тя е резултат от закостенялото минало. Патолозите и всички останали специалисти с тлъсти заплати, като например хирурзите, скоро ще трябва да слязат на земята…
— Кой казва това? — пожела да узнае Анджела.
— Аз! — отсече Дейвид.
Обядът приключи. Решиха да отидат в болницата и да съобщят решението си на Колдуел. Секретарката му ги накара да чакат само тридесет секунди, след което широко разтвори вратата на кабинета пред тях.
— Фантастично! — обяви Колдуел веднага след като ги изслуша. — КМВ знае ли за решението ви?