— Още не — поклати глава Дейвид.
— Тогава да вървим да им съобщим добрата новина.
Чарлс Кели също остана доволен. Стисна ръката на Дейвид и веднага попита кога ще бъде готов да приема пациенти.
— Ами, почти веднага! — рече без колебание Дейвид. — Да речем от първи юли.
— Практиката ви изтича на тридесето число — отбеляза Кели. — Няма ли да ви трябва време за настаняване?
— С нашите дългове е по-добре да започнем веднага — поклати глава Дейвид.
— И вие ли мислите така? — попита Колдуел, обръщайки се към Анджела.
— Да — кимна тя.
После Дейвид помоли да хвърли още едно око на кабинета, в който му предстоеше да работи. Кели с удоволствие се съгласи.
Спряха в чакалнята и Дейвид си представи как ще изглежда табелката с името му на вратата, редом с тази на доктор Рандал Портланд. За този миг беше чакал дълги години, всъщност още от началото на осми гимназиален клас, когато беше взел решението да стане лекар.
Отвори вратата и тихо се изправи на прага. От унеса го изтръгна фигура в бял халат, която скочи от дивана и ядосано тръгна към него.
— Какво по дяволите означава това?
Позна доктор Портланд с известно закъснение. Това се дължеше както на изненадата, така и на факта, че докторът доста се беше променил от първата им срещу преди няколко месеца. Беше отслабнал, очите му бяха хлътнали, а кожата на лицето му имаше нездрав жълтеникав цвят.
Кели се шмугна в кабинета и побърза да разсее недоразумението. Гневът на Рандал бързо се стопи, високото му тяло се сгъна и отново се просна на дивана. Този човек изглежда наистина изтощен, рече си Дейвид.
— Извинявам се за безпокойството — промълви с известно притеснение той.
— Бях решил да подремна — поясни с равен глас Портланд. — Сутринта имах тежък случай и доста се изморих…
— Том Барингър? — попита Колдуел.
Доктор Портланд само кимна с глава.
— Надявам се, че всичко е минало добре — подхвърли Колдуел.
— Операцията приключи без проблеми — отвърна Портланд. — Сега трябва да чукаме на дърво за следоперативния период.
Дейвид се извини още веднъж и побърза да напусне кабинета, побутвайки и другите пред себе си.
— Съжалявам, че се получи така — промърмори Кели.
— Какво му е? — вдигна глава Дейвид.
— Не знам — сви рамене онзи.
— Не изглежда добре…
— Според мен е депресиран — обади се Анджела.
— Много е зает — въздъхна Кели. — Предполагам, че е преуморен от работа.
Спряха пред кабинета на Кели.
— Кажете ми какво друго мога да направя за вас — погледна ги очаквателно той.
— Искаме да се поогледаме за жилище — отвърна Анджела. — Ще ни насочите ли към някого?
— Доръти Уеймаут — обади се Колдуел.
— Прави си — кимна Кели.
— Тя е най-добрата агентка на недвижими имоти в града — поясни Колдуел. — Елате в кабинета ми, ще й позвъним оттам…
Половин час по-късно цялата фамилия се появи в кантората на Доръти Уеймаут, която се намираше на втория етаж на сградата, разположена срещу ресторанта на главната улица. Доръти беше приятна жена жена с пищни форми, скрити под широка, подобна на палатка рокля.
— Признавам, че съм много впечатлена — рече тя. Гласът й беше изненадващо тънък и писклив за масивното туловище.
— Докато пътувахте насам, ми се обади Бартън Шерууд и каза, че банката е готова да ви помогне. Рядко ми се случва да получа препоръки от президента на банката още преди да съм се запознала с клиентите си…
На бюрото се появиха цветни снимки на различни имоти.
— Не зная какво точно търсите и ще ми трябва помощта ви — промърмори Доръти. — Дали искате дървена къща в центъра на града, или някоя масивна каменна постройка в покрайнините? Каква квадратура желаете? Планирате ли още деца?
Последният въпрос завари Дейвид и Анджела неподготвени. След раждането на Ники и у двамата се породи подозрението, че са носители на гените, които причиняват цистофиброза. Не можеха да не се съобразяват с тази вероятност, по тази причина спряха да обсъждат идеята за още деца.
Без да си дава сметка, че е докоснала оголен нерв, Доръти Уеймаут продължаваше да подрежда снимките си върху масата.
— Това тук е един много хубав имот, който току-що се появи на пазара — промърмори тя. — Истинско чудо!
Анджела взе снимката и затаи дъх, а Ники се надигна на пръсти да надникне над рамото й.
— Много е хубава — въздъхна младата жена и подаде снимката на съпруга си. Къщата беше тухлена, в колониален стил, с широки френски прозорци, разположени от двете страни на масивната входна врата, над която имаше извит навес на красиви колони. Под прозорците имаше широка веранда, над нея блестеше изцяло остъклената стена на втория етаж.