— Това е една от най-старите тухлени къщи в района — поясни Доръти. — Строена е някъде през 1820-та година.
— А това отзад какво е? — попита Дейвид и посочи с пръст някаква постройка на снимката.
— Стар силоз за зърно. Зад къщата има и някогашен обор, който е свързан с нея. На тази снимка не можете да го видите. Преди години този имот е бил ферма за производство на мляко, при това много печеливша…
— Разкошна е — въздъхна Анджела и поклати глава: — За съжаление едва ли ще можем да си я позволим.
— Мисля, че ще можете — отвърна Доръти. — Особено след това, което чух от Бартън Шерууд… Аз се познавам добре със собственика — възрастна дама на име Клара Ходжис. Тя има силното желание да се отърве от този имот и вероятно ще ви предложи много изгодна цена. При всички случаи си струва да я огледаме, а междувременно ще хвърлим едно око и на други имоти, обявени за продажба в района…
Умело подреждайки огледите, Доръти остави къщата на Ходжис за най-накрая. Тя се намираше на около четири километра от центъра на градчето, на върха на заоблено възвишение. Най-близката къща беше на около километър. Колата се отклони в алеята, Ники видя езерцето с фонтанче на поляната и моментално бе запленена.
— Това езерце е не само красиво, но и много полезно за теб — обърна се да я погледне Доръти. — През зимата можеш да караш кънки на него.
Спряха малко встрани от езерцето, на двадесетина метра от входа. Оттук можеха да видят цялата къща, плюс обора зад нея. Анджела и Дейвид мълчаха и гледаха, дълбоко впечатлени от солидното благородство, което се излъчваше от този дом. Едва сега си дадоха сметка, че етажите не са два, а три. Горе, под полегатия покрив, имаше цели четири спални.
— Сигурна ли сте, че господин Шерууд е имал предвид този имот? — попита с несигурен глас Дейвид.
— Абсолютно — кимна Доръти. — Елате, ще го разгледаме и отвътре…
Дейвид и Анджела последваха брокерката в състояние, близко до хипноза. Тя пък от своя страна не спираше да говори. Обичайните за подобни огледи изрази от сорта на „тази стая е много обещаваща“, или „с малко творческо въображение тук ще стане адски уютно“, заливаха новодошлите като пълноводна вълна. Проблемите с олющените на места тапети бяха отминавани като „дреболии“, вместо тях се наблягаше на камините и хубавите корнизи над прозорците.
Дейвид настоя да види всичко, включително мазето, до което се стигаше по стъпала от солиден гранит. Вътрешността му се стори доста влажна.
— Тук има някаква особена миризма — отбеляза той. — Може би е от влагата…
— Не съм чувала да има проблеми с влагата — поклати глава Доръти. — Но помещението е просторно и ако обичате да майсторите нещо, лесно ще го превърнете в чудесна работилница…
Анджела едва не се изсмя. Само тя знаеше, че Дейвид е невероятно вързан в ръцете и не може да завинти дори една електрическа крушка.
— Липсва подова настилка — отбеляза Дейвид, наведе се и плъзна пръсти по спечената земя.
— Това се нарича землист под — обясни Доръти. — Много от старите къщи са били строени по този начин. Тук има и други характерни помещения за сградите от този период… — Отвори една тежка дървена врата и добави: — Например този хладилен килер…
Покрай стените на тясното помещение бяха подредени дървени лавици за домашни консерви, на тавана светеше мъждива крушка.
— Прилича на затвор! — потръпна Ники.
— Удобно място за настаняване на баба и дядо — ухили се Дейвид и хвърли кос поглед по посока на жена си. — Така ще бъдем сигурни, че рядко ще ни идват на гости…
Анджела само извъртя очи.
Доръти затвори вратата на килера и ги поведе към противоположния край на просторното мазе. В ъгъла се издигаше огромен фризер.
— Тази къща е оборудвана както със стари, така и с напълно съвременни средства за съхраняване на продуктите — гордо обяви тя.
На излизане тя направи крачка встрани и отвори друга дървена врата. Зад нея се виждаше второ гранитно стълбище.
— Оттук се излиза в задния двор… По тази причина помещението се използва за склад на дърва… — Ръката й махна към снопчетата акуратно завързани подпалки до стената.
Последната забележителност на мазето беше огромната каменна пещ, която приличаше на някакъв праисторически парен локомотив.
— Някога е горяла с въглища, но после е била преустроена на нафта — поясни Доръти и посочи обемистия резервоар на стената срещу фризера.
Дейвид само кимна с глава. Нищо не разбираше от пещи, нито пък от горивото, с което ги захранват.
Изкачвайки се по обратния път към кухнята, ноздрите му отново доловиха странната миризма. Това го накара да попита дали септичната яма е в ред.