— Всъщност, и при първата ни среща не беше прекалено любезен, нали? Пожела да узнае дали играя баскетбол и това беше всичко. Не знам, но нещо около него ме кара да изпитвам притеснение. Дано не се окаже, че причината се крие в кабинета, който ще трябва да делим…
По пътя се отбиха да хапнат и по тази причина пристигнаха в Бостън доста след мръкване. Тясното апартаментче ги накара да изпитат остро чувство на клаустрофобия. Как е възможно да са живели толкова време в тази дупка? Никой не зададе въпроса на глас, но той увисна във въздуха над главите им.
— Библиотеката на новата ни къща е по-голяма от този апартамент — беше краткият коментар на Анджела.
По-късно и двамата телефонираха на родителите си, за да им съобщят голямата новина. Семейството на Дейвид беше много доволно. След пенсионирането си старците се бяха оттеглили в Амхърст, щат Ню Хемпшир, което беше на две крачки от Бартлет.
— Сега вече ще се виждаме по-често — зарадваха се те.
Но родителите на Анджела реагираха по-различно.
— Много е лесно да изпаднеш от първа лига — заяви с категоричен тон доктор Уолтър Кристофър. — Трудното е да се върнеш там. Мисля, че би трябвало да поискате и моето мнение преди да направите една толкова лекомислена стъпка. Ето я и майка ти…
Майката на Анджела беше горчиво разочарована от решението им да се откажат от Ню Йорк.
— Баща ти изгуби сума време да поддържа връзки с влиятелни хора тук — отсече тя. — Правеше го с единствената цел да ви осигури добро посрещане. Мисля, че сте постъпили безкрайно неразумно…
Анджела търпеливо я изслуша докрай, затвори телефона и се обърна към Дейвид.
— Никога не са били особено отзивчиви към нашите проблеми, затова не изпитвам никакви угризения към тях — обяви решително тя.
ШЕСТА ГЛАВА
Понеделник, 24 май
Трейнор пристигна в болницата достатъчно рано, за да не се притеснява за срещата, която имаше следобед. Но вместо да тръгне направо към кабинета на Хелън Бийтън, той влезе в болничното крило и се насочи към стая 209. За миг се спря на прага, напълни гърдите си с въздух и решително отвори вратата. Постът председател на управителния съвет не беше премахнал страха и отвращението, които изпитваше от болничната обстановка, особено когато ставаше въпрос за сериозно медицинско състояние.
Задиша плитко, както правеше винаги в помещение с болни хора, прекоси затъмнената стая и се изправи пред дългото ортопедично легло. Наведе се, внимавайки да не се докосва до нищо, очите му се заковаха в лицето на пациента. Том Барингър не изглеждаше добре и Трейнор неволно изправи гръб: опасяваше се, че може да се зарази от някаква ужасна болест. Лицето на човека в леглото беше сиво, дишането му — тежко и разпокъсано. Над главата му висеше пластмасовият маркуч на кислородната маска, изпод лепенките на клепачите му се процеждаше белезникава слуз.
— Том! — повика го тихо Трейнор. Не получи отговор и го повика отново, този път с по-висок глас. Но Том не помръдваше.
— Не ви чува — обади се един глас.
Трейнор подскочи и рязко се завъртя. Беше убеден, че в стаята няма други хора.
— Пневмонията не реагира на лечението — добави с мрачен глас непознатият. Седеше в ъгъла, чертите на лицето му се губеха в здрача. — Умира като всички останали…
— Кой сте вие? — попита Трейнор и избърса ситните капчици пот, избили по челото му.
Мъжът се изправи. Едва сега Трейнор видя, че е облечен в хирургически халат, върху който беше наметнал бяло памучно сако.
— Аз съм Ранди Портланд, лекуващият лекар на господин Барингър. — Пристъпи напред и сведе очи към пациента си: — Операцията премина напълно успешно, но човекът ще умре. Предполагам, че и друг път сте чували вариации на тази мелодия…
— Положително — нервно кимна Трейнор. Шокът от неочакваното присъствие на доктор Портланд отстъпи място на безпокойството. В поведението на този човек имаше нещо странно и непредвидимо.
— Бедрената става беше ремонтирана по един отличен начин — промърмори Портланд и отметна завивката. Трейнор видя равните шевове на раната. — Проблеми няма. За съжаление обаче следоперативното лечение се оказа фатално и господин Барингър няма да излезе оттук на собствените си крака… — Завивката се върна на мястото си, в очите на Портланд проблеснаха гневни искрици: — Нещо в тази болницата не е наред и аз няма да поема вината върху себе си!
— Изглеждате зле, доктор Портланд — колебливо промълви Трейнор. — Може би трябва да се прегледате…
Онзи отметна глава и се разсмя. Това беше мрачен и нерадостен смях, който прекъсна толкова внезапно, колкото и започна.