— Радвам се да го чуя — отвърна Трейнор. — Значи поне в патологията нещата имат шанс да се оправят.
— Купиха бившата къща на доктор Ходжис — добави Колдуел.
— Сериозно? — ококори се Трейнор. — Това ми харесва. Виждам в него пръста на съдбата…
Чарлс Кели се плъзна зад волана на спортното си ферари, завъртя стартерния ключ и подаде газ. Машината реагира в пълно съответствие с репутацията си на едно малко чудо на техниката. Купето се стрелна към изхода на паркинга, залепвайки го за кожената седалка. Обичаше да кара тази кола, особено по тесните планински пътища, изпъстрени с остри завои. Начинът, по който държеше пътя, беше наистина забележителен.
След разговора с представителите на болничната управа, Кели реши да докладва директно на Дънкан Митчъл — най-големия шеф в областта на щатското здравеопазване. Той беше председател на управителния съвет на КМВ, а освен това участваше в управлението на още няколко здравноосигурителни фонда в южната част на страната. Централата на КМВ се намираше във Върмонт по простата причина, че господин Митчъл имаше голяма ферма именно в този щат.
Вдигна телефона с известно безпокойство, просто защото не знаеше каква реакция да очаква. Но президентът се държа любезно и му предложи да се срещнат на летището в Бърлингтън, откъдето възнамеряваше да излети за Вашингтон.
Реактивният „Лиърджет“ на компанията все още се зареждаше с гориво. По тази причина Митчъл покани Кели да влезе в купето на огромната си лимузина и му предложи питие от портативното барче в задната част. Кели любезно отказа.
Дънкан Митчъл беше импозантен мъж, висок почти колкото Кели, но далеч по-представителен от него. Беше облечен в безупречно скроен делови костюм, копринена вратовръзка и златни ръкавели. Италианските мокасини на краката му бяха изработени от тъмнокафява крокодилска кожа.
Кели му се представи и накратко описа кариерата си в КМВ. Стори това защото не беше сигурен дали Митчъл се досеща, че пред него стои директорът на фонда, отговарящ за община Бартлет и околностите й. Но се оказа, че президентът знае всичко за дейността на КМВ в региона, включително и името му.
— Май няма да е зле да закупим тази болница — промърмори той.
— Аз съм на същото мнение — кимна Кели. — Затова реших да се обърна директно към вас.
Митчъл измъкна тънка цигара от златната си табакера и замислено почука с нея по капачето.
— От тези общински болници могат да се изстискат големи печалби, но им трябва ловко управление — рече той.
— Това е абсолютно вярно — кимна Кели.
— За какво по-точно искате да говорим? — погледна го право в очите Митчъл.
— Въпросите са два — отвърна Кели. — Първият е свързан с намеренията на болницата да въведе програма за премиране на личния състав, която е почти идентична с тази, която използваме в нашите болници. Решили са да снижат бройката на хоспитализираните болни.
— А вторият? — попита Мичъл и небрежно издуха дима към тавана на лимузината.
— Един от нашите лекари започва да реагира по обезпокоителен начин на следоперативните усложнения на пациентите си. Заявява, че няма намерение да носи отговорност и обвинява директно болницата…
— Някакви психиатрични проблеми? — Доколкото ми е известно, няма такива — отвърна Кели.
— По първия въпрос — оставете болницата да въвежда каквото ще… На този етап никак не ни е грижа за балансите им.
— А какво ще правим с лекаря?
— Очевидно трябва да се вземат някакви мерки — проточи Митчъл. — Подобен род поведение е абсолютно недопустимо.
— Какво ще ми препоръчате?
— Решението оставям на вас — въздъхна Митчъл. — При управлението на здравни заведения като нашите неизбежно идва моментът, в който човек трябва да поеме отговорността. Считайте, че за вас този момент е настъпил…
— Благодаря, господин Митчъл — доволно се усмихна Кели. Явно беше спечелил доверието на върховния шеф.
Изскочи от лимузината и забърза към спортното ферари. Миг преди да излезе от паркинга зърна високата фигура на Митчъл, която енергично крачеше към частния реактивен самолет на компанията.
— Един ден и аз ще използвам този самолет! — обеща си на глас Кели.
СЕДМА ГЛАВА
Сряда, 30 юни
В отделенията по патология и вътрешни болести се състояха скромни тържества. Поводът беше краят на практиката на поредния випуск лекари на следдипломна квалификация. Дейвид и Анджела получиха дипломите си и решиха да пропуснат почерпката, насрочена за късния следобед. Днес беше денят, в който трябваше да напуснат Бостън и да поемат към новия живот, който ги чакаше в Бартлет, щат Върмонт.