— Искам онази, от която се вижда фонтанчето с езерцето — отсече детето.
Спуснаха се на втория етаж и влязоха в споменатата стая. Обсъдиха бъдещото разположение на обзавеждането, включително на все още незакупеното бюро. После Анджела тръсна глава:
— Достатъчно, група! Време е да разтоварваме!
Дейвид се изпъна и отдаде чест.
Върнаха се при колите и се заловиха за работа. Не беше леко, особено когато опряха до преместването на леглата, дивана и кашоните с книги, които тежаха като олово. Когато най-сетне свършиха, Анджела се изправи под арката, през която се влизаше в дневната, и уморено въздъхна:
— Ако не беше тъжно, сигурно щеше да е смешно…
Имаше предвид килима, който в апартамента им заемаше пода от стена до стена, но тук приличаше на изтривалка за крака, просната от Ники в центъра на огромното помещение. А диванът с плюшената дамаска, двете кресла и масичката за кафе изглеждаха така, сякаш са купени от търг на стари вещи.
— Скрита елегантност — ухили се Дейвид. — Минималистичен декор. Ако това тук излезе на страниците на „Архитектурен магазин“, всички ще започнат да ни имитират.
— Ами Ръсти? — обади се Ники.
— Отиваме да го вземем — кимна Дейвид. — Ти го заслужи, тъй като много ни помогна… Идваш ли, Анджела?
— Не, благодаря. Предпочитам да остана тук и да видя какво може да се направи в кухнята.
— Мислех, че ще вечеряме в ресторанта…
— Не — поклати глава тя. — Искам да си вечеряме у дома.
Изчака ги да потеглят към центъра и се зае да разопакова кухненските вещи — тигани, чинии и прибори. После се запозна с действието на печката и включи хладилника.
Не след дълго Ники отново се появи на прага, стиснала в прегръдките си очарователното кученце със сбръчкано чело и увиснали уши. Беше видимо наедряло от времето на последната им среща. Лапите му бяха смешни, но големи почти колкото юмручето на Ники.
— Ще стане голям пес — рече Дейвид и пое към обора, следван от детето. Там щеше да бъде новият дом на Ръсти. Анджела приготви вечерята на Ники, която не беше особено щастлива, че ще се храни сама, но явно нямаше сили да протестира. След вечеря се оправи с тоалета си и отиде да си легне. Ръсти също бе насочен към своята нова спалня.
— Имам една малка изненада за теб — рече Анджела докато се спускаха по стълбите. Хвана мъжа си за ръката, отведе го до хладилника в кухнята и рязко отвори вратата. Вътре се мъдреше бутилка шардоне.
— Охо — промърмори Дейвид, оглеждайки етикета. — Това няма нищо общо с евтиното вино, което обикновено си купуваме…
— Така е — кимна Анджела и измъкна от хладилника една покрита с книжна салфетка чиния. Под хартията се оказаха два огромни и сочни на вид телешки котлета.
— Имам чувството, че ни предстои малък празник — ухили се Дейвид.
— Чувството ти е правилно — кимна младата жена. — Освен тези чудесни котлети имаме салата, броколи и ориз. Да не говорим за най-доброто шардоне, което успях да открия!
Дейвид изпече месото на външната скара, монтирана на терасата до библиотеката. Когато свърши и го внесе вътре, Анджела вече беше подредила масата в трапезарията.
Нощта настъпи неусетно, голямата къща потъна в мрак и сънна тишина. Двете свещи на масата придаваха някаква особена романтика на все още странната обстановка, която ги заобикаляше.
Седяха в двата противоположни края и мълчаливо се хранеха. Пламъкът на свещите леко потрепваше от свежия ветрец, нахлуващ през широко отворените прозорци. И двамата имаха чувството, че дълги години са мечтали за такава спокойна и романтична нощ. Напрегнатото ежедневие с тежка работа и непрестанни грижи за здравето на Ники се стопиха някъде далеч.
Останаха по местата си дълго след като приключиха с вечерята. Гледаха се и мълчаха. В ушите им нахлуваха необичайните, но много приятни звуци на лятната нощ. Въздухът беше кристално чист.
Взаимното привличане ги накара да напуснат масата и безмълвно да се насочат към тъмния хол. Устните им се срещнаха в мига, в който телата им паднаха върху дивана. Помогнаха си взаимно да се освободят от дрехите си и дълго се любиха сред тишината на новия си дом, нарушавана единствено от монотонната песен на щурците.
С утрото настъпи и суматохата. Гладното куче гръмогласно лаеше, Ники се оплакваше, че не може да открие любимите си джинси, а Дейвид напразно търсеше списъка на вещите в многобройните кашони. Анджела усети как търпението й се изчерпва.
— Достатъчно! — повиши глас тя. — Не искам да слушам повече! Никакви оплаквания, никакъв лай!
Останалите членове на семейството стреснато я погледнаха, дори Ръсти млъкна.
— Успокой се, скъпа — промърмори Дейвид. — Нервите няма да ни помогнат…