— Не ми говори за нерви! — извика извън себе си Анджела.
— Добре, де, добре — въздъхна Дейвид. — Отивам да доведа бавачката…
— Аз не съм бебе! — гневно просъска Ники.
— Господи, помогни ми! — проплака Анджела и вдигна ръце към тавана.
Успя да възвърне самообладанието си малко преди Дейвид да се върне с Алис Дохърти, сестрата на Доръти Уеймаут. И бързо разбра, че са допуснали грешка с желанието си да започнат работа на първи юли. Трябваха им поне десетина дни, за да се настанят що-годе нормално.
Алис се оказа истински Божи пратеник. Върху набръчканото й лице под снежнобялата коса играеше майчина усмивка, очите й излъчваха топъл блясък. Беше изненадващо пъргава за своите седемдесет и девет години, едновременно с това притежаваше завидното търпение, необходимо за работа с деца, страдащи от хронични заболявания. Забелязала нежното й отношение към Ръсти, Ники моментално се влюби в нея.
Анджела се зае да й показва как се прави респираторната терапия. Въпреки напредналата си възраст, Алис схвана процедурите изненадващо бързо.
— Няма да се тревожите за нищо — изпрати ги до задната врата тя. Изправена до нея с Ръсти в ръце, Ники щастливо им помаха с лапата на животното.
— Искам да се придвижвам с колелото си — обяви Дейвид в момента, в който вратата се затвори след тях.
— Сериозно ли говориш? — учудено го погледна Анджела.
— Напълно.
— Ами добре — сви рамене младата жена докато сядаше зад волана на волвото. — Нямам нищо против.
Махна с ръка и изкара колата на асфалтовия път, който се спускаше стръмно надолу към центъра на градчето.
Макар и напълно сигурна в професионалните си умения, Анджела все пак се чувстваше нервна от първия ден на истинската си работа. Стиснала зъби да прогони неприятното усещане, тя почука на вратата на Майкъл Колдуел, който я посрещна любезно и веднага я поведе към кабинета на Хелън Бийтън, изпълнителен директор на болницата. Бийтън имаше делова среща с главния лекар Дилбърт Кантор, но веднага я прекъсна, за да поздрави Анджела. Покани я да седне и я представи на доктор Кантор.
Онзи стисна ръката й и безцеремонно я огледа. За първия си работен ден младата жена беше облякла една от най-хубавите си копринени рокли.
— Браво, браво — одобрително промърмори той. — Никак не приличате на състудентките ми от Медицинския факултет… — На лицето му се появи широка усмивка.
Анджела отвърна на усмивката, но предпочете да не отговаря. Много й се искаше да му каже, че и той е далеч от мъжете, с които беше споделяла студентските банки. Инстинктивно усети, че доктор Кантор е от старата гвардия медици, които не могат да приемат като равни жените с професионално образование.
— Много се радваме, че приехте офертата на Общинска болница „Бартлет“ — рече Хелън Бийтън, след като си размениха няколко общи фрази. — Надявам се, че ще бъдете доволна от предизвикателствата на новата си работа.
Малко след това срещата приключи и Колдуел я поведе към клиничната лаборатория. В момента, в който я зърна, доктор Уодли изскочи иззад бюрото си и я прегърна, сякаш бяха стари приятели.
— Добре дошла в екипа — топло промълви той, без да изпуска ръцете й. — Отдавна чакам този ден!
— Виждам, че сте в добри ръце и възнамерявам да си тръгна — усмихна й се Колдуел и се насочи към вратата.
— Поздравявам те за избора на един толкова добър патолог — подхвърли подире му доктор Уодли. — Заслужаваш награда!
Колдуел го дари с широката си усмивка и затвори вратата след себе си.
— Добър човек — въздъхна доктор Уодли.
Анджела кимна, но мислите й бяха насочени към мъжа срещу нея. Отново се смая от приликата му с баща й, но едновременно с това си даде сметка, че между двамата има и съществени разлики. Една от тях беше откритата сърдечност на доктор Уодли, която едва ли имаше нещо общо с хладната сдържаност на баща й. Сърцето й се стопли от доброто посрещане.
— Ще караме по ред — потърка длани доктор Уодли. В зелените му очи светеше неподправена възбуда. — Елате да ви покажа кабинета, в който ще работите…
Бутна една вътрешна врата и я въведе в помещение, което беше съвсем наскоро боядисано. Всичко вътре беше бяло — стените, дограмата на прозорците, бюрото.
— Харесвате ли го? — попита Уодли.
— Чудесен е — кимна Анджела.
Възрастният доктор посочи към вратата до себе си:
— Тази врата ще бъде винаги отворена — както в пряк, така и в преносен смисъл.
— Чудесно — повтори Анджела.
— Елате да направим още една обиколка из лабораторията — рече Уодли. — Зная, че вече сте я виждали, но искам да ви запозная и с хората, които работят там… — Пресегна се към закачалката и свали една дълга, безупречно изгладена престилка.