— Може би сега е времето да си вдигаш чуковете — обади се за пръв път от доста време Кевин.
— Това е предположение, чиито мотиви бихме изслушали с удоволствие — подхвърли с мрачна ирония Трент. — Може би колегите сърдитковци знаят нещо, което не е известно на нас, простосмъртните…
— Едва ли ще повярваш на това, което бих могъл да ти кажа — поклати глава Кевин, заковал очи в огъня. Очилата му отразяваха игривите пламъчета.
— Все пак опитай — подхвърли Стийв.
Дейвид хвърли кос поглед по посока на Анджела. Според личното му мнение атмосферата беше далеч по-тягостна от онази по време на летния излет край езерото. С вицовете и циничните подмятания все пак можеше да се справи, но сега ставаше въпрос за нещо далеч по-сериозно — недоволство от професионалната изява.
— Чух някои неща за Ранди Портланд — промърмори Кевин без да отмества очи от пламтящите пънове. — Но вие едва ли ще ми повярвате, защото не повярвахте и на съмненията ми относно причините за смъртта му…
— Стига вече, Кевин — изгуби търпение Трент. — Казвай какво си чул, пък ние ще преценим дали да ти повярваме, или не.
— Наскоро обядвах с Майкъл Колдуел — започна Кевин. — Заел се е да ме убеждава да се включа в една от безбройните му комисии и по тази причина ме ухажва. Той ми каза, че председателят на управителния съвет Харолд Трейнор е имал разговор с Ранди в деня на смъртта му. Подробности от този разговор знаел единствено Чарлс Кели…
— На въпроса, Янсен! — изгуби търпение Трент.
— Портланд заявил, че нещо в болницата не е наред…
— Не думай! — зяпна в престорен ужас Трент. — Нещо в болницата не било наред! Това е истинска трагедия! — Помълча малко и вече сериозно добави: — Много неща в болницата не са наред и това е известно на всички, Кевин… Едва ли някой от нас ще се вцепени от изненада.
— Но Портланд предупредил Трейнор, че няма никакво намерение да поеме вината…
Трент хвърли озадачен поглед по посока на Стийв:
— Дали не пропускам нещо?
— Пациент ли е имал предвид? — попита Стийв.
— Естествено — кимна Кевин. — Но и Трент като всички хирурзи включва бавно… Според мен Портланд е бил дълбоко обезпокоен от състоянието на пациентите си. Но ако беше си мълчал, днес със сигурност щеше да е жив.
— Това ми звучи доста пресилено — поклати глава Трент. — Чух, че един от пациентите на Портланд е починал, но не знам подробности…
— Смъртта му е била причинена от пневмония и ендотоксичен шок — намеси се Стийв. — Поне такова е официалното заключение…
— Ето, виждаш ли? — вдигна вежди Трент. — Едва ли има нещо загадъчно в леталния изход, когато става въпрос за масивна атака на грам-отрицателни бактерии. Съжалявам, Кев, но не ми звучиш убедително.
— Защо ли си губя времето с вас? — скочи на крака Кевин. — Вие сте слепи като прилепи и нищо не може да ви промени!
Прескочи изтегналата се пред камината Нанси, изкачи стъпалата към спалнята и затръшна вратата след себе си. Цялото помещение се разтърси.
Тишината се нарушаваше единствено от барабаненето на дъжда по ламаринения покрив. Нанси неохотно се изправи и промърмори, че отива при мъжа си.
— Съжалявам за Кевин — погледна я Трент. — Не исках да го провокирам.
— Грешката не е твоя — въздъхна Нанси. — Напоследък е направо непоносим. Между другото, има нещо, което той не ви каза… Преди известно време той също изгуби пациент. Нещо доста необичайно за офталмолог, нали?
На следващата сутрин валеше студен дъжд, духаше силен вятър. Анджела надникна през прозореца и нададе вик на изненада. Дейвид скочи от леглото и се присъедини към нея с подпухнали от съня клепачи. Колата си беше на мястото, дъждът барабанеше по покрива й.
— Какво не мога да видя? — сънливо попита той.
— Дърветата! — възбудено рече Анджела. — Голи са, без нито едно листо! Станало е само за една нощ!
— Имаше много силен вятър — кимна Дейвид. — Не чу ли как блъскаше в стъклата?
След тези думи побърза да се върне в леглото, но жена му остана до прозореца.
— Сякаш изведнъж са умрели — прошепна тя. — А довчера бяха накипрени като млади невести… Имам чувството, че ще се случи нещо лошо!
— Това е от мрачните разговори снощи — рече Дейвид. — Вместо да се притесняваш, ела и си легни. Още е твърде рано…
Следващият шок беше температурата. Дори в девет сутринта тя се задържа около нулата. Замириса на зима.
Настроението на компанията беше в тон с времето. Децата вдигаха обичайната сутрешна глъчка, но после и те започнаха да се умълчават. Дейвид и Анджела изпитаха дълбоко облекчение, че уикендът приключи и могат да си тръгват за дома. Колата бавно се спускаше по изпъстрения със завои планински път. Дейвид помоли жена си да му напомни никога вече да не играе тенис с Кевин.