— Такива сте деца с тези ваши спортове! — поклати глава Анджела.
— Проблемът не беше в мен — отвърна Дейвид. — Този човек играе така, сякаш си е заложил главата! А в началото аз дори не исках да хващам ракетата…
— Не се ядосвай…
— Каза го така, сякаш съм сбъркал нещо — упорито държеше на своето той.
— Нищо подобно. Казах го най-общо…
— Добре, извинявай… Предполагам, че съм малко изнервен. Не обичам да съм в компанията на мрачни хора и това си е… Този уикенд не ни донесе абсолютно никакво удоволствие!
— Колегите ти са странни хора — кимна Анджела. — На пръв поглед уж всичко им е наред, но… Слава Богу, че този път нямаше мръсни вицове и неприлично поведение. Но Кевин изглежда наистина вманиачен относно тая история около Портланд…
— Кевин си е един психар! — отсече Дейвид. — Никак не ми е приятно да слушам непрекъснато за самоубийството на Портланд, тъй като все пак работя в същия кабинет. Непрекъснато си представям на какво е приличала стената зад гърба ми!
— Дейвид! — изгледа го предупредително Анджела. — Ако не мислиш за мен, помисли поне за детето!
Дейвид погледна в огледалцето. Ники седеше неподвижно и гледаше право пред себе си.
— Добре ли си, момичето ми? — попита той.
— Не съм — отвърна с дрезгав глас детето. — Боли ме гърлото.
— О, не! — простена Анджела, обърна се и сложи длан върху челото на Ники. — Защо ли приех да дойдем на тази глупава екскурзия!
Дейвид понечи да каже нещо, но замълча. Беше достатъчно раздразнен, нямаше смисъл да стигат до скандал.
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Понеделник 18 октомври
Ники прекара тежка нощ, родителите й също. Най-неспокойна беше Анджела, която почти не мигна, вслушвайки се в тежкото дишане на детето. В ранните часове на утрото стана ясно, че дробовете му се задръстват и тя прибягна до обичайните процедури за дрениране. Но и след тях в стетоскопа й се чуваха леки хрипове, което означаваше възпаление на бронхите.
Малко преди осем Дейвид телефонира в службата, че ще закъснее, същото стори и жена му. После увиха Ники в дебело одеяло и я закараха при доктор Пилснър, опакована като пашкул. Приемната сестра ги посрещна начумерена и рязко заяви, че програмата на доктор Пилснър е претоварена до крайност. Но минута по-късно вратата на кабинета се отвори и докторът се изправи на прага с извинителна усмивка на уста.
— Момичето ви е сбъркано с обикновени пациенти на КМВ — поясни той. — Кажете какво има…
Анджела му разказа за възпаленото гърло на Ники, преминало в белодробно задръстване, което не реагира на обичайните процедури. Доктор Пилснър ги заведе в един от кабинетите за прегледи и преслуша детето.
— Доста голямо задръстване — кимна с глава той и отмести стетоскопа. Ръката му приятелски легна върху слабичките раменца.
— Не се чувствам добре — оплака се Ники. Дишането й беше тежко.
— Довчера следобед нищо й нямаше — разтревожено добави Анджела.
— Ще я оправим за нула време — промърмори доктор Пилснър и поглади бялата си брада. — Но за целта ще трябва да я вкараме в болницата. Искам да я поставя на антибиотици, които ще комбинирам с респираторна терапия.
— Направете каквото трябва, докторе — промърмори Дейвид и погали детето по косата. Чувстваше се виновен, че беше настоявал за тази тъпа екскурзия до Ню Хампшър.
Старшата сестра в приемното Джанис Спърлинг ги посрещна с топло съчувствие.
— Ще те настаня в най-хубавата стая — обеща на Ники тя. — От прозореца се разкрива страхотна гледка към планината.
Ники кимна и протегна ръка да й нахлузят пластмасовата гривна с контролния номер. Беше за стая 204 — от нея наистина имаше много хубава гледка.
Благодарение на Джанис процедурата по приемането протече бързо и гладко. След броени минути малката група вече изкачваше стъпалата към стационара. Старшата сестра отвори вратата на 204 и объркано спря.
— Господи, станала е грешка — промърмори тя. Леглото до стената беше заето.
— Госпожа Клебър! — изненада се Ники.
— Марджъри? — вдигна вежди Дейвид. — Защо сте тук?
— Лош късмет, докторе — усмихна се измъчено учителката. — Един път да ви няма и аз веднага създавам проблеми… Но доктор Маркъм беше много любезен.
— Извинявам се за безпокойството — окопити се Джанис. — Но според компютъра тази стая трябваше да е свободна…