— Нямам нищо против малко компания — слабо се усмихна госпожа Клебър.
Дейвид каза, че веднага се връща и излезе в коридора. Цялата група се насочи обратно към стаята на дежурните сестри, където Джанис нервно вдигна слушалката и набра номера на приемното.
— Съжалявам за грешката — рече след минута тя. — Ще настаним Ники в 212-та…
Броени минути след настаняването в стая 212 се появи цял екип сестри и медицински техници, които се заеха с болното дете. Дадоха й първата серия антибиотици и уведомиха дихателния терапевт по пейджъра.
Уверил се, че всичко е наред, Дейвид обеща на детето, че ще отскача да го види при всяка свободна минута. Накара я да обещае, че ще изпълнява всички нареждания на медицинския персонал, целуна я по челото и забърза към кабинета си.
Пътьом се отби в стая 204 и закова поглед в лицето на пациентката си. Тялото й се губеше в широкото ортопедично легло и изглеждаше съвсем като на дете.
— Казвайте сега какво се е случило! — заповяда със загрижен глас той.
— Всичко започна в петък следобед — отвърна Марджъри и леко въздъхна: — Проблемите винаги се появяват през почивните дни, когато човек най-малко мисли за лекар… Чувствах се отпаднала. В събота сутринта започна да ме боли десният крак. Обадих се в кабинета ви, откъдето ме насочиха към доктор Маркъм. Той ме прегледа и каза, че имам флебит и трябва да постъпя в болницата за лечение с антибиотици…
Дейвид прегледа пациентката си и бързо установи, че диагнозата е поставена правилно.
— И вие ли сте на мнение, че хоспитализирането ми е наложително? — попита Марджъри.
— Абсолютно — кимна Дейвид. — С флебита шега не бива. Възпалението на вените върви ръка за ръка с появата на съсиреци. Но в момента състоянието ви е добро. Предполагам, че възпалението вече е овладяно…
— Със сигурност е така — кимна Марджъри. — Чувствам се много по-добре в сравнение със събота…
Дейвид остана още десетина минути при нея, въпреки че вече беше закъснял за офиса. Убедил се, че пациентката му разбира напълно свързаните с флебита проблеми, той се отби в стаята на дежурните сестри и изчете всичко, което беше отбелязано в картона й. Нещата изглеждаха наред. Звънна на Дъдли Маркъм и му благодари за грижите, които беше положил за Марджъри.
— Няма за какво да ми благодариш — отвърна Дъдли. — Беше ми много приятно. Марджъри е учителка на по-голямата ми дъщеря и имаше за какво да си поговорим…
Преди да си тръгне, Дейвид се обърна към сестра Джанет Колбърн и попита защо Марджъри е сложена на ортопедично легло.
— Няма причини — сви рамене Колбърн. — Просто беше там и го използвахме. Но мога да ви уверя, че в него пациентката се чувства удобно. Електронният контрол на височината на главата и краката го превръща в истинско удоволствие…
Дейвид сложи подписа си в картона на Марджъри. Това означаваше, че от този момент той официално поема грижите за нейното състояние. Отби се и при Ники. Състоянието й видимо се беше подобрило, въпреки че респираторната терапия все още не беше започнала. Това по всяка вероятност се дължеше на включената система с физиологичен разтвор.
После най-сетне тръгна към кабинета си. Закъснението му беше почти час.
Сюзън го посрещна с видимо облекчение. Беше направила всичко възможно да отложи или отмени часовете на днешните пациенти, но въпреки това чакалнята беше пълна. Дейвид й хвърли една окуражителна усмивка и влезе в кабинета да облече бялата си престилка. Тя го последва като разтревожена квачка, в ръката й имаше купчина листчета със спешни послания и молби за консултация.
Дейвид понечи да придърпа мантата върху раменете си, после изведнъж се закова на място. Сюзън млъкна насред фразата си и изненадано закова поглед в пребледнялото му лице.
— Какво има? — с тревога попита тя.
Дейвид не отговори. Очите му бяха заковани в стената зад бюрото. Беше абсолютно сигурен, че вижда кръвта по нея.
— Доктор Уилсън! — повиши глас Сюзън.
Дейвид примигна и видението изчезна. Пристъпи крачка напред и плъзна длан по гладката стена, сякаш да се увери, че върху нея има само боя. После тръсна глава, на лицето му се появи извинителна усмивка.
— Май съм прекалил с филмите на ужасите като дете — промърмори той. — И това се отразява на въображението ми…
— Мисля, че е крайно време да започнем прегледите — изгледа го продължително Сюзън.
— Правилно — кимна Дейвид.
Някъде към средата на предобеда закъснението беше преодоляно. Дори му остана време да проведе част от най-неотложните телефонни разговори. Първият от тях беше с Чарлс Кели.
— Питах се кога ли ще позвъните — каза с необичайно делови тон Кели. — При мен е господин Нийл Харпър от централата на КМВ в Бърлингтън. Страхувам се, че въпросът е важен и ще трябва да го обсъдим заедно…