Следобед Дейвид на няколко пъти отскача до болничното крило, за да проверява състоянието на Джон Тарлоу. За съжаление в него нямаше подобрение, а дори напротив — повръщането и разстройството продължаваха да го обезводняват и единственото спасение за момента беше системата, включена в кръвоносната му система. Някъде към четири и половина влезе в стаята за последния преглед за деня. Надяваше се поне в психическото му състояние да е настъпила някаква промяна. Оказа се, че не е така. Джон беше все така отпуснат и неконтактен. Все още осъзнаваше къде се намира и можеше да каже името си, но упорито не успяваше да си спомни деня, месеца и годината…
Дейвид отскочи до дежурната стая и прегледа внимателно резултатите от последните изследвания. Всички бяха нормални, само броят на белите кръвни телца показваше известно понижение. Не знаеше как да интерпретира този факт, просто защото ставаше въпрос за човек, болен от левкемия. Посявките от изпражненията и тънките черва не показваха присъствието на патологични бактерии. Сви рамене и се изправи.
— Моля ви, обадете ми се веднага, ако температурата на господин Тарлоу се повиши — обърна се той към дежурната сестра, след което се обърна и излезе.
С Анджела се срещнаха във фоайето на болницата, изскочиха навън и се затичаха към колата. Времето продължаваше да се влошава. Дъждът се усили, появи се вятър, температурата видимо се понижи.
Анджела му разказа за последния инцидент с Уодли и за оплакването, което беше направила пред Кантор.
— Да оставим Уодли настрана, защото е задник — поклати глава Дейвид. — Но от Кантор очаквах по-друга реакция, още повече, че е главен лекар. Дори да не му пука в личен план, той трябва да държи сметка за закона и отговорността на болницата. Нима никога не е чувал за шумните съдебни процеси в някои големи болници, предизвикани именно заради сексуален тормоз?
— Не искам да мисля за това — сви рамене Анджела. — Кажи как ти мина денят? Още ли мислиш за смъртта на Марджъри?
— Нямах време за това — въздъхна Дейвид. — Тревожи ме състоянието на Джон Тарлоу…
— Какво му е?
— Там е работата, че не знам… И започвам да се плаша. Обзема го онази апатия, която се наблюдаваше и при Марджъри. Приет е в болницата с функционални оплаквания, които продължават да се влошават. Имам лоши предчувствия, но не знам какво да предприема. На този етап просто лекувам симптомите му…
— Като те слушам съм доволна, че избрах патологията — въздъхна Анджела.
Дейвид й разказа за срещата си с Върнър Ван Слайк.
— Изключително груб и невъзпитан човек — оплака се той. — Почти не ми обърна внимание. Сякаш не съм лекар, а някакъв скапан чиновник, към когото се отнасят като с боклук!
— Трудно е да полагаш грижи за пациентите, когато обслужващия персонал не е на ниво — въздъхна Анджела.
— Взе ми думите от устата — унило кимна Дейвид.
Най-сетне се прибраха и Ники скочи да ги посрещне. През деня се беше наскучала здравата, но малко преди завръщането на родителите й се беше отбил Арни, който донесе новини за новия учител.
— Много е строг — оплака се на Дейвид той. — Може би защото е мъж…
— Дано да го бива в преподаването — рече Дейвид, а гърдите му се свиха от болка за Марджъри.
Анджела влезе в кухнята да приготви вечерята, а Дейвид откара Арни до дома му. Когато се върна, Ники го чакаше на прага, за да му се оплаче от недостатъчната топлина в дневната.
Той отиде да опипа горещия радиатор, след това провери дали френските прозорци към терасата са затворени добре.
— Къде по-точно усещаш студ? — попита.
— На дивана. Ела да седнеш и ще видиш…
Дейвид се подчини и седна на дивана редом с дъщеря си. Моментално усети хладното течение, което го погали по тила.
— Права си — кимна той, мина зад дивана и провери рамките на прозорците. — Мисля, че мога да поставя диагнозата: имаме нужда от зимни прозорци.
— Какво представляват зимните прозорци?
Дейвид се впусна в обяснения за изолацията и топлинните загуби.
— Престани да я объркваш — подвикна от кухнята Анджела, дочула част от разговора. — По-добре й ги покажи…
— Добра идея — кимна Дейвид. — Ела да донесем малко дърва и междувременно ще си приказваме…
— Долу не ми харесва — обяви Ники в момента, в който започнаха да се спускат по стълбите към мазето.
— Защо?
— Защото е страшно.
— Хей, не ставай като майка си — усмихна се Дейвид. — Една страхлива жена в семейството е напълно достатъчна.