— Мисисипи, Нил и Амазонка. И понеже нито една от тях не минава през Нова Англия, ще призная, че не знам…
Дейвид се засмя, съпругата му на задната седалка стори същото.
— Какво е толкова смешно? — попита с достойнство Ники.
Дейвид погледна в огледалцето за обратно виждане и срещна очите на Анджела. И двамата мислеха това, което често бяха говорили помежду си: Ники често казва неща, които звучат прекалено логично и зряло за нейните осем години. Изпитваха гордост от този факт и го приемаха като безспорно доказателство за интелигентността на детето си. Същевременно си даваха сметка, че дъщеря им расте бързо и благодарение на проблемите си със здравето.
— Защо се смеете? — настоя детето.
— Питай майка си — отвърна Дейвид.
— Не, баща ти ще ти обясни по-добре — обади се Анджела.
— Какво ви става, бе хора? — изрази протеста си Ники. — Това не честно! Но мен хич не ме е грижа дали се смеете, или не, защото мога и сама да открия името на тази река! — Ръцете й сръчно измъкнаха пътната карта от жабката.
— Пътуваме по Магистрала 89 — подсказа й Дейвид.
— Знам! — троснато отвърна Ники. — Не ми трябва помощ!
— Моля за извинение — широко се усмихна Дейвид.
— Ето! — извика след малко момиченцето и извъртя картата така, че баща й да може да я види. — Река Кънектикът, точно като името на щата!
— Права си — кимна Дейвид. — И какво разделя тя?
Ники сведе поглед към картата, помълча малко и обяви:
— По нея минава границата между Върмонт и Ню Хемпшър.
— Точно така — кимна Дейвид и махна с ръка: — А ето я и самата река…
Утихнаха докато синьото 11-годишно волво-комби прекосяваше моста. Мътната вода под него се точеше на юг.
— Мисля, че снегът в планината продължава да се топи — отбеляза Дейвид.
— А ще видим ли планината? — попита Ники.
— Разбира се. Казва се Зелената планина.
Малко след моста магистралата правеше лек завой на северозапад.
— Вече сме във Върмонт, така ли? — обади се Анджела.
— Да, мамо — нетърпеливо отвърна Ники.
— Колко ни остава до Бартлет?
— Може би около час — отвърна Дейвид.
Час и петнадесет минути по-късно волвото мина покрай голяма табела, на която беше написано:
Дейвид вдигна крак от педала за газта и колата забави ход. Плъзнаха се по широк булевард, от двете страни на платното се издигаха вековни дъбове, зад които се редуваха бели дървени къщи, построени в някаква особена смесица от колониално-викториански стил.
— Приличат на извадени от картинка — отбеляза Анджела.
— Много от градчетата в Нова Англия са такива — кимна Дейвид. — Сякаш са ги извадили направо от Дисниленд.
— Понякога се питам дали копията не са по-добри от оригинала — засмя се Анджела.
Наближиха центъра, жилищата отстъпиха място на търговски и обществени сгради от червени тухли, повечето от които бяха декорирани в типично викториански стил. Най-високите от тях бяха на три-четири етажа, върху каменните плочи над входните врати беше изписана годината на строителството — най-често края на деветнадесети и началото на двадесети век.
— Вижте, има кино! — извика Ники и посочи голям рисуван плакат, който с едри печатни букви рекламираше нашумяла филмова продукция. В съседство беше пощата, над която се вееше избеляло американско знаме.
— Извадихме голям късмет с времето — отбеляза Анджела. По синьото небе се гонеха малки пухкави облачета, температурата надминаваше двадесет градуса.
— Какво е това? — извика Ники. — Прилича на автобус без колела…
— Нарича се мобилна закусвалня — засмя се Дейвид. — През петдесетте са били много популярни на запад…
Ники увисна на предпазния колан и напрегна взор.
В същинския център на града се издигаха масивни постройки от сив гранит, които имаха далеч по-внушителен вид от тухлените обществени сгради. Най-впечатляваща от тях беше Националната банка „Грийн Маунтънс“, над която се издигаше красива часовникова кула.
— Тази къща наистина е взета от Дисниленд — отбеляза Ники.
— Какъвто бащата, такава и дъщерята — усмихна се Анджела.
Стигнаха градската градина. Тревата имаше наситенозелен цвят, сякаш вече бяха в средата на лятото. Около кокетното фонтанче в центъра се виеха лехи с красиви цветя. Дейвид отби до тротоара и изключи двигателя.
— Това тук ми изглежда истински рай, особено ако го сравнявам с района около Градската болница на Бостън — отбеляза той.
— Имаме няколко часа до интервютата — погледна часовника си Дейвид. — С какво да ги запълним?
— Нека пообиколим още малко, а после ще похапнем — предложи Анджела.