Пинк кимна и влезе в къщата, понесъл роклята. Лили чу звука от включения телевизор във всекидневната и облегна глава на стола. Въздухът ухаеше, нищо не нарушаваше вечерната тишина освен далечната музика на оркестъра. След дългия ден, прекаран на слънце, чувстваше цялото си тяло уморено. Затвори очи и усети, че се унася, както се люлееше на стола. След малко заспа.
Събуди я Пинк, който я разтърсваше по рамото.
— Става късно — каза той. — Отивам да прибера децата.
Лили се изправи на стола, стиснала здраво страничните облегалки, объркана и уплашена.
— Колко е часът?
— Единайсет минава — отвърна Пинк.
— Нали се разбрахме за единайсет и половина — каза Лили.
— Да, ама аз все едно отивам. Току-що чух новините, не са хванали онзи, дето е избягал от затвора следобед. А той е беля работа. Рони Лий Партин. Децата няма какво да се мотаят навън по това време. Особено Мишел.
— Прав си — каза Лили и направи усилие да излезе от сънливото си състояние. — Рони Лий Партин. Това онзи ли е, който нападна ресторанта на шосе 31…
— … и преби собственика, и застреля касиерката. Той е, същият — каза Пинк и добави, дрънчейки с ключовете на колата: — Освен това искам да се приберат, за да мога спокойно да си легна.
От дългогодишен опит Лили знаеше, че Пинк е паникьор по отношение на децата. Но тази негова черта я караше да изпитва умиление към него. Сега си даде сметка, че наоколо цари тишина, че музиката от парка е спряла.
— Прав си — повтори тя. — Искаш ли да дойда с тебе?
— Не. Стой тук, да не би някой от тях да се обади. Мишел може да е отишла у някоя приятелка. Аз ще се върна скоро.
Лили изчака мъжът й да се качи в колата и да потегли към Брайър Хил. Децата ще побеснеят, когато той се появи преди уговорения час, помисли си тя, но това няма да е за първи път. Отвори предната врата и влезе в къщата. Телевизорът още работеше. Изключи го и се настани на обичайното си място на канапето. До него в една кошница имаше купчина списания. Защо да не вземе да ги прегледа сега? С Бренда редовно подбираха рецепти от женските списания. Все търсеха да предложат на клиентите си някое хубаво ново ястие или десерт.
Лили сложи няколко списания в скута си, взе ножицата от масичката до канапето и започна да прелиства и да изрязва. Погледът й преминаваше нетърпеливо по страниците, докато накрая очите й светнаха, когато случайно попадна на една статия, озаглавена „Бленувани мъже от сапунени опери“ в женското списание, което купуваше редовно от касата на супермаркета. Джордан Хил, „който изпълнява ролята на Пол Манвил в Таен живот“, се усмихваше от страницата с топлите си кафяви очи, все още блестящи, макар и малко уморени след толкова години. Лили беше прочела набързо статията, когато я публикуваха. Всяка статия за Джордан се посрещаше като голяма новина във Фелтън. И хората бързаха да се уверят, че Лили знае за нея. Тя просто чувстваше, че те очакват реакцията й. Загледа снимката, но ръката й беше готова да обърне страницата веднага, щом Пинк застане на вратата. Сега слепоочията на Джордан бяха прошарени, той отдавна си беше пуснал гъсти, добре оформени мустаци, но на нея й изглеждаше все така млад и безгрижен. Лили вдигна поглед към полицата на камината, където стоеше снимката на Мишел, а до нея, в същата рамка — снимката на Грейсън. И в този момент часовникът на камината удари дванайсет.
Лили обърна страницата и се опита да се съсредоточи върху рецептите, но те започнаха да се сливат една с друга, а продуктите като че ли бяха все едни и същи. Най-накрая остави списанията. Разтри разсеяно ръце и се изправи. Мина по коридора, отиде в кухнята, отвори хладилника и понечи да си налее чаша леден чай. Но размисли и затвори вратата. Погледът й машинално се насочи към часовника над хладилника. Той показваше почти дванайсет и половина.
— Няма нищо — каза високо тя. — Празник е днес. — На днешния ден беше прието децата да си лягат късно. Помнеше това от детските си години. Помнеше особено добре празника, когато беше на седемнайсет години. Бяха излезли с Джордан Хил. Седяха на предната седалка на пикапа на баща й сред сечището до скаутския лагер. Останаха до два и половина сутринта и щяха да останат цялата нощ, ако пазачът на лагера не беше чул лаенето на кучетата и не беше излязъл да ги прогони. Когато се прибра вкъщи, баща й я удари с колана си. За пръв и последен път я удари. Тогава тя не знаеше, че е болен и че ракът вече е плъзнал из тялото му. Той е знаел, че умира, и безумно се е страхувал за нея. Тя прехапа устни при този спомен. Онези последни няколко месеца, онези последни прибързани опити да прояви любов и да наложи дисциплина, да остави някаква следа, докато все още има време. Всички родители го правят, помисли си тя. Когато видят, че децата са здрави и читави, ги удрят заради тревогата, която тези деца са им причинили.