Припомни си разговора с доктор Лундгрен. Каза му, че се чувства отговорна за това, което се е случило с Грейсън. Че по някакъв начин вината е нейна. И сподели най-голямото си опасение — че ще има друго дете и може да предизвика отново същия кошмар.
Карл внимателно й бе отговорил. „Имаш друг съпруг, а и обстоятелствата са много различни. Никога няма напълно да разберем как се появяват тези разстройства, но мисля, че няма защо да се страхуваш. Ще ти дам най-добрия съвет, който мога. Не се старай прекалено много да бъдеш идеалният родител на това бъдещо дете. Когато изпиташ страх, отпусни се малко. Дай си почивка. Извлечи някакво удоволствие от преживяването. Не можеш да направиш нищо, за да промениш нещо у Грейсън. Знам, че звучи жестоко, но той не може да бъде спасен. От клинична гледна точка е точно така. Повярвай ми. Изпращай му пари за разходите, които има тук, пиши му, ако искаш. Може би един ден ще се умилостиви и ще се съгласи да те види. Но няма какво друго да направиш за него. Изживей собствения си живот, Лили, и не се страхувай.“
Лили въздъхна и поклати глава. Лесно е да се каже, но не и да се направи. Никога не можеше да обясни на лекаря или на когото и да било, че е много уплашена и смята, че не заслужава да има пак дете. Едното й дете е мъртво, а другото ще живее до края на живота си в затвор. Няма право да опитва отново, няма основание да вярва, че този път ще се справи по-добре, че детето й няма да страда от нейното майчинство.
Лили потръпна на влажния въздух. Знаеше, че трябва да стане и да си тръгне. Да отиде и да каже на Джордан новината, че ще си имат бебе. Че и на него му е даден още един шанс.
Спомни си, когато му каза навремето, че е бременна. Бяха толкова млади и толкова наивни и се изплашиха, когато им се случи за първи път. Той се опита да бъде смел и да я успокои, каза, че всичко това е прекрасно, защото те все едно искат да се оженят. И тогава се роди Мишел, толкова красива и толкова болна.
Какво би си помислила тя за всичко това, ако знаеше, зачуди се Лили. И сякаш в отговор на въпроса й сияещото, засмяно лице на Мишел проряза като слънчев лъч мрачното небе над езерото. Не, каза си Лили, почти ядосано, ти беше болна и преживя толкова страдания. Но лъчезарният образ не изчезваше. Той засия и стопли Лили. Тя знае, помисли си Лили. Тя е някъде горе, на небето, и знае. И е щастлива заради нас. Лили стисна устни и преглътна сълзите си. Нямаха край сълзите й за нейното отишло си дете. Нейното прекрасно, чудесно момиченце с добро, любящо сърце. Тя също е твое дете, каза си Лили. Как смееш да го отричаш? Създала си дете, по-добро от което не е имало.
Шум от затваряща се врата на кола отекна над смълчаното езеро. Лили се обърна и видя през голите дървета един бледосин форд. Колата на Беси. Джордан бе тръгнал да я търси.
Тя се изправи и се почувства малко виновна, защото знаеше, че той се тревожи за нея. Не му беше приятно, че ходи сама в затвора, но тя винаги настояваше да е сама. И сега, след като не се беше върнала направо у дома… Взря се през дърветата и го забеляза, че идва по пътеката, вдигнал яката на коженото си яке, за да се предпази от студа. Джордан я видя в същия миг и й махна. Лили също му махна. Тревогата на лицето му премина в усмивка.
— Намери ме — извика тя.
— Видях колата — извика също той.
Вървеше към нея, изминаваше разстоянието покрай езерото, с разкопчано яке, с разрошена от вятъра сивееща коса. Лицето му светеше, докато бързаше да стигне до нея, да бъде с нея. Винаги знаеше къде да я намери. Винаги е знаел.
Ето, идва баща ти, помисли си тя. И за миг се поколеба дали говори на Мишел, или на бебето, което носеше. И на двете, реши тя. Сложи леко ръка върху детето в себе си. Ето го, идва да ни вземе и да ни заведе у дома.
И докато крачеше по кея, не можеше да не се усмихва, като го гледаше. Той имаше такова желание да я пази, да я закриля. Щеше да обича много това бебе, този втори шанс. И двамата щяха да го обичат. Щом вярваше, че всичко ще е наред, значи беше спечелила половината битка.
— Разтревожих се — каза той. — Закъсня.
— Не се тревожи. — Тя протегна ръка да срещне неговата ръка. — Ела по-близо, скъпи. Имам една хубава новина.