На всяко момиче партнираше по един войник. Лицето на Лили грееше от радост, като гледаше как Мишел прекосява сцената и хваща под ръка едно високо слабовато момче, зад чиято плаха срамежлива усмивка се показваха шините на зъбите му. Мишел се държеше съвършено спокойно на сцената, говореше ясно и ловко се справяше с обърканите реплики на мънкащия си партньор, като през цялото време се усмихваше. От баща си го е наследила, помисли си Лили. Сякаш е родена на сцената.
От мястото, където Лили седеше, розовата рокля сякаш излъчваше светлина и огряваше младото лице на Мишел, засияло като разцъфнала магнолия. Лили помнеше съвсем точно как се беше чувствала с тази рокля. Помнеше колко тежко пада полата, колко твърд е дантеленият корсаж и колко тясна — талията, помнеше усещането, че се е преобразила, че е радост за очите, че е роза.
Пинк се наклони към Лили и прошепна:
— Спомням си годината, когато ти играеше в пиесата. Изглеждаше толкова красива, че просто не можех да откъсна очи от теб.
Лили виновно се усмихна на съпруга си, защото в този момент си припомняше изпълнения с възхищение поглед на своя партньор отпреди толкова години. Кафявите закачливи очи на Джордан Хил я приковаваха с копнежа, който излъчваха, стаен и в замечтаната му усмивка с трапчинки по бузите.
— Днес кой ли не е дошъл тук — каза Пинк. — Току-виж съм успял да свърша някоя и друга работа.
Лили го побутна да мълчи и въодушевено заръкопляска с останалата публика на срамежливите красавици и на техните объркани кавалери, които претупаха репликите си и запяха със заразяващ ентусиазъм една песен на Стивън Фостър, след което се смъкнаха от сцената без следа от достолепието, с което я бяха покорили. Ръкоплясканията стихнаха и Лили усети, че в очите й напират глупави, сантиментални сълзи. През всичките тези години на лекари и болници, докато малката ръчичка на Мишел стискаше здраво нейната ръка, тя не се осмеляваше да мисли за бъдещето по-далеч от следващия ден, камо ли да мечтае за деня, когато дъщеря й, прекрасно младо създание, облечена в розовата рокля на майка си, ще се качи на тази сцена.
Пинк се изправи и се протегна.
— Ами, аз ще изляза навън да се срещна с този-онзи — каза той.
Пинк виждаше във всяко социално събитие възможност да сключи сделка. Той беше посредник в продажби на недвижими имоти в един окръг, където хората поколения наред не се разделяха със земята си, и затова често повтаряше: „Трябва да си хващам клиенти“.
Лили избърса очи и стана. Вече беше свикнала с него. С това как сграбчва протегнатата за поздрав ръка и не я пуска, докато свойски разпитва човека не смята ли да направи нова ипотека и няма ли да е по-добре, ако продаде парче земя от фермата си, тъй като той, Пинк, ще му уреди възможно най-добрата цена.
Тримата минаха през френската врата и излязоха навън, където следобедното слънце ярко светеше.
— Ти върви — каза Лили. — Аз искам да намеря Бренда.
Бренда Даниълс, най-старата й приятелка и съдружничка в кулинарния бизнес, разведена три пъти, беше вложила издръжката от развода след последния си кратък брак в бизнеса, убеждавайки Лили да се включи в него. Беше хванала Лили в подходящ момент. Мишел най-сетне беше вече здрава; и двете деца бяха пораснали и не се нуждаеха от постоянните й грижи. Кулинарният бизнес се оказа идеално занимание, в което Лили насочи неоползотворената си енергия. Тя не помнеше ден от живота си, през който двете с Бренда да не бяха говорили поне веднъж.
Обърна се към Грейсън и попита:
— В колко часа започва мачът?
— След малко. Трябва да отида на игрището да загрея.
— Аз сега ще дойда. Желая ти късмет — каза Лили.
Пинк вдигна ръка и сви показалеца си, сякаш държеше револвер, който насочи към Грейсън.
— Стреляй право в целта, стрелецо. Разчитам на теб. — Пинк стисна рамото на сина си, после леко го потупа по гърба, за да го отпрати. Обърна се и затърси поредния потенциален клиент.
Лили загледа сина си, който се затича с подскоци към бейзболното игрище. От тълпата изведнъж се отдели Алин Старнс, все още облечена в балната рокля, и Грей се закова пред нея, като приклекна с единия крак и свали шапката си така, че под сянката на козирката й се видя само спокойната му, доволна усмивка.
Лили продължи да го гледа замислено. Той сякаш не изпитваше никакви колебания и съмнения, толкова типични за момчетата на неговата възраст. Или поне не говореше за тях с нея. Може би споделяше с Пинк. От деня, в който се роди, и Пинк го пое от ръцете й още в болницата, загледан жадно в нежното му, невинно лице, Грейсън по някакъв начин принадлежеше на Пинк. Грейсън беше дете, чийто живот сякаш следваше една възходяща линия на усъвършенстване. Роди се лесно, проговори рано и можеше ясно да посочи какво иска. Направи първите си крачки към разтворените обятия на Пинк, когато беше само на осем месеца. Училището му вървеше лесно, Грейсън беше от онези деца с изненадващо добра координация, които се справят с всяко нещо още от първия опит. Имаше ли някакви разочарования и несполуки, инстинктивно се обръщаше към Пинк, който винаги се оказваше на разположение. Тяхната връзка беше цяло щастие за Лили, която по онова време посвещаваше почти цялото си време на усилията да спаси Мишел от поредната фатална криза. Но сега, гледайки сина си, който толкова много беше пораснал, тя изпита чувството, че е пропуснала нещо. Той вече се занимаваше с момичета, скоро щеше да стане мъж и да се отдели, а тя сякаш никога не го бе познавала истински.