— Това не е честно — каза Мишел. — Та те не му дадоха никаква възможност.
Лили се замисли колко е наивна дъщеря й. От настъпилата сред публиката тишина на всички беше ясно, че Тайлър не е трезвен. За Мишел обаче той беше просто един онеправдан състезател. Такава си е Мишел, помисли си Лили, обзета от нежност. Всяко подхвърлено животинче, всяко бездомно коте намираше естествен съюзник у дъщеря й. Мишел плачеше, когато по новините даваха репортажи за бедните, и за голямо раздразнение на Пинк носеше черна лента на ръкава си, когато в затвора предстоеше екзекуция. Разстроеният Тайлър Ансли беше идеален обект за защита от страна на Мишел.
Лили не искаше да погледне Ройс. Знаеше, че е пребледнял при тази позорна сцена. Ако можеше, тя би заличила целия този инцидент. Следващият батсман се изправи и се приготви за изпълнение. Лили се мъчеше да измисли какво да каже, но в този момент я спаси Уолас Ренолдс, помощникът на шериф Ансли, който тичаше към игрището с мрачен израз на лицето.
— Шерифе — започна Уолас с тих и напрегнат глас, — върнете се в колата. Франсис се опитва да се свърже с вас по радиото. Има бягство от окръжния затвор.
Сред хората наблизо се понесе шепот, който прерасна в силен ропот по редиците на седналата на открито публика. Лили и Пинк размениха изненадани погледи и Лили сложи ръка върху рамото на Мишел.
— Добре, Уолас. Ела с мен — каза Ройс и без да добави нито дума повече, се обърна и забърза към патрулната кола.
— Какво се е случило? — попита Пинк, докато помощникът на шерифа се опитваше да си поеме дъх. Група хора станаха от местата си и се скупчиха около двамата мъже.
— Не знам — поклати глава Уолас.
— Какво каза Франсис? — попита един човек, който седеше пред Лили. Франсис Дънам, както всички знаеха, беше от двадесет години пазач на окръжия затвор. — Кой е избягал?
— Казах ви, не знам какво е станало — повтори Уолас. — Трябва да отида там. — И започна да си пробива път през тълпата, обсипван с нетърпеливи въпроси, които отминаваше.
— Моля ви, мачът продължава — призова треньорът, който беше дотичал при групата. Играчите, които нямаха представа каква е причината за това вълнение, наблюдаваха объркано тълпата възбудени зрители.
— Той е прав — каза една жена с червени, прилепнали до глезените панталони. — Шерифът ще ги хване. Ние нищо не можем да направим.
Всички закимаха, групата се разпръсна и хората пак заеха местата си. Следващият батсман се приготви да посрещне топката.
Лили огледа игрището и видя, че Тайлър Ансли го няма. Извади късмет, помисли си тя. Тази история го спаси. Тя отново насочи вниманието си към играта, а Мишел се запъти към колата да си вземе дрехите.
Празничният ден продължи без повече инциденти, макар че шерифът и помощникът му не се появиха на пикника. Носеха се различни противоречиви слухове за това кой, как и колко души са участвали в бягството. По едно време, след като отборът на Фелтън спечели срещу Уелбивил шампионата на окръга и преди жените да започнат да сервират чиниите с царевичен хляб, свински ребра и печено пиле, небето заплашително потъмня, после над главите на хората премина вълна от хладен вятър и въздухът се проясни. Тълпата, вече доста поразвеселена, се въодушеви. Всички помогнаха да се раздигат масите след вечеря, изказвайки единодушно мнението, че храната е била по-хубава от всякога. И понеже вечерта настъпваше, в голямата бална зала се настани един оркестър. Подът беше освободен от столовете и готов за танци. Щом оркестърът засвири първата мелодия, Пинк задърпа Лили за ръката.
— Мисля, че е време да се прибираме, скъпа. Утре ще трябва да развеждам клиенти. — Той подозрително загледа краката на Лили, която потропваше в такт с музиката. — Нали не искаш да останеш?
Лили отмести поглед от оркестъра и се обърна към Пинк.
— Не, не искам. Мислиш ли, че е безопасно да оставим децата с тия престъпници, избягали на свобода?
— Шерифът сигурно вече ги е хванал. А и те няма да дойдат тук, където има толкова много хора — каза Пинк.
— Прав си — съгласи се Лили. — Трябва обаче да им кажем, че тръгваме.
Грейсън беше съвсем наблизо. Въртеше на дансинга жизнерадостната Алин Старнс. Пинк улови погледа му и момчето се приближи към родителите си, без да пуска ръката на Алин.
— Ние с майка ти си тръгваме, мойто момче.
— Добре, ще се видим по-късно.
— Не много късно. Прибери се до единайсет — каза Лили.