Напълно беше възможно да постигна поне препоръчителното тегло, ако използвам така нареченото „седло-марка“ и си облека униформата от коприна и „хартиените“ ботуши.
На това състезание обаче яздех собствения си кон и можех да правя каквото си искам, а той беше кокалесто животно и ребрата му щяха да се претъркат от по-тънко седло.
Не, реших аз. Последен шанс, най-новата ми придобивка, беше як, петгодишен, кафяв жребец. Имаше изгледи да стане добър скачач на препятствия след година-две, но за момента го пусках само на състезания с леки препятствия за млади коне, за да набира опит, който определено му беше нужен.
Точно заради тази нестабилност в прескока му Сила ме беше умолявала предната вечер да не го яздя на състезанията в Плъмптън, тъй като хиподрумът там е пълен с изненади за непредпазливите.
С изострени като струна нерви, за пръв път изправена пред истинския размер на загубата си без помощта на успокоителни лекарства, тя ту избухваше в гневни изблици, ту прибягваше до молби.
— Недей, Алън. Само не на състезанията за млади коне в Плъмптън. Знаеш, че този твой нещастник. Последен шанс, никак не е безопасен. Нищо не те принуждава, защо искаш да рискуваш?
— Така ми харесва.
— И името много точно му подхожда — разстроена каза тя.
— Ще се изучи. Само че трябва да му дам възможност.
— Дай го на някой друг. Моля те.
— Какъв е смисълът да притежаваш кон, ако не го яздиш сам? Нали всъщност затова пристигнах в Англия — да се състезавам. Много добре го знаеш.
— И ти ще загинеш като Бил. — Изтощена, тя се разплака от отчаяние.
Опитах се да я успокоя:
— Не, няма. Ако Бил беше катастрофирал, нямаше да ме молиш да престана да шофирам, нали? Състезанията с препятствия не са нито повече, нито по-малко опасни от карането на кола. — Направих пауза, но тя продължи да плаче. — Много повече, хиляди хора загиват по пътищата, отколкото по хиподрумите — продължих аз.
При това очевидно преувеличение тя събра достатъчно сили и възрази саркастично, че бройката на хората, които се занимават с тези две дейности, е просто несъпоставима.
— Нещастните случаи по време на конни състезания са рядкост — отново опитах аз.
— Да, но Бил…
— Най-много веднъж годишно, един на сто.
— Бил беше втората жертва след Коледа.
— Така е. — Погледнах я предпазливо. Очите й още бяха пълни със сълзи.
— Сила, Бил имал ли е неприятности напоследък?
— Откъде ти хрумна такова нещо? — Въпросът ми я изуми.
— Е, имаше ли?
— Не, разбира се, не.
— И нищо не го тормозеше? — настоях аз.
— Не. На теб да не би да ти се е виждал притеснен?
— Не — отговорих искрено. До последния момент преди злополуката Бил си беше останал какъвто го познавах — добродушен, спокоен, човек, на когото можеш да разчиташ. Радваше се на хубавата си жена, трите симпатични дечица, голямата каменна къща, значително състояние и най-добрия състезателен кон в Англия. Беше щастлив човек. Колкото и да ровех из паметта си, не си спомних нещо, което да нарушава картината.
— Защо питаш тогава? — повтори въпроса си Сила.
Малко по малко, много внимателно й разказах защо смятам, че злополуката с Бил не е случайна. Обясних й за жицата и събраната от Лодж информация.
Тя седеше, без да шавне, сякаш се бе вкаменила от изумление.
— Боже мой — само повтаряше. — Мили боже.
Лицето й още беше пред очите ми, въпреки че стоях пред стаята с теглилките в Плъмптън. Не чух повече възражения срещу желанието ми да се състезавам. Думите ми бяха пропъдили всякакви други мисли от съзнанието й.
Една здрава ръка ме тупна по рамото — Питър Грегъри, стар мой познайник, треньор на състезателни коне, висок метър и осемдесет, широкоплещест човек, започнал леко да напълнява и оплешивява, но както ми бяха разказвали, навремето един от големите майстори на седлото.
— Здравей, Алън, момчето ми. Радвам се, че си тук. Записал съм ви с Последен шанс за втората гонка.
— Как е той?
— Всичко е наред. Но е още малко слабичък. — Преместил бях коня си в неговата конюшня само преди месец. — На твое място не бих го пришпорвал много по хълма при първата обиколка, да не изгасне преди финиша. Нека да мине малко време и ще можем да се надяваме на повече.
— Добре — съгласих се.
— Излез да видиш какво е положението — подкани ме Пит. — Искам да поговоря с теб. — Той намести ремъка на бинокъла на рамото си.