— Каква е тая работа? — попитах го аз.
— Война между две банди според шпионите ми — ведро ми отвърна той.
Петима шофьори лежаха по гръб на студената влажна земя. Единият не спираше да стене.
— Като гледам, половината са за участъка, а другите — за болницата. Ама че история! — каза журналистът.
Стенещият мъж се претърколи и повърна.
— Връщам се на телефоните да я издиктувам в редакцията. Ти ще си тръгваш ли? — попита ме събеседникът ми.
— Чакам оня нещастник Джо Нантуич. Обещах му да го закарам до Доркинг, но не съм го мяркал след четвъртата гонка. Напълно в негов стил е да си тръгне с някой друг и да забрави да ми каже.
— Видях го за последно в тоалетните — разменяха си любезности със Сенди, само че езикът на Сенди е по-остър.
— Тия двамата май изобщо не се понасят.
— А знаеш ли защо? — поинтересува се Джон.
— Нямам представа? А ти?
— И аз. — Той ми се усмихна за довиждане и се запъти към телефоните на хиподрума.
Пристигнаха две линейки и събраха ранените. С тях се качиха по двама полицаи — единият отпред, в кабината на шофьора, а другият отзад, при пострадалите. Така натоварени, линейките потеглиха бавно към главния изход.
Останалите шофьори, поохладнели от възбудата, започнаха да треперят в студения февруарски следобед. Бяха яко натъртени, но не изпитваха разкаяние. Един от тях пристъпи пред групата, ухили се подигравателно на другите и се изплю предизвикателно на земята близо до тях. Ризата му висеше на парцали, а лицето му беше подуто. Мускулестите му мишци бяха яки като на ковач, имаше ниско чело и лъскав черен перчем. Видът му внушаваше страх. Един полицай го хвана за ръката, за да го дръпне назад при другите, но той отскочи и му се озъби. Веднага още двама полицаи се приближиха и тъмнокосият мъжага им се подчини неохотно.
Тъкмо почти се бях отказал да чакам Джо, и ето че той пристигна и ме поздрави, без да се извини за закъснението си. Появата му обаче беше забелязана и от друг.
Високият, мургав господин Тюдор се запъти към нас.
— Нантуич, ще бъдеш ли така добър да ме откараш до Брайтън? — надменно каза той. — Сам виждаш — такситата не работят, а имам важна среща след двадесет минути.
Джо разсеяно погледна към шофьорите.
— Какво е станало? — поинтересува се той.
— В момента това няма значение — нетърпеливо отвърна Тюдор. — Къде е колата ти?
Джо го погледна неразбиращо. Мозъкът му, изглежда, работеше на бавни обороти.
— Ъъ… не е тук, сър. Ще се возя с друга.
— С вашата ли? — обърна се към мен Тюдор. Кимнах. Джо — типично за него — не си беше направил труда да ни запознае.
— Ще ви бъда много задължен, ако ме откарате в Брайтън — делово ми предложи мургавият. — Ще ви платя по тарифата на такситата.
Беше много напорист и бързаше. Трудно можех да откажа да му направя такава дребна за мен, а за него очевидно толкова важна услуга.
— Ще ви откарам без пари, но може би ще ви бъде тесничко. Карам двуместна спортна кола.
— Ако не можем да се съберем, Нантуич ще остане, а вие можете после да се върнете и да го вземете — отсече твърдо Тюдор. Джо изобщо не се изненада, а аз си помислих, че господин Тюдор май е свикнал да се съобразява само със собственото си удобство.
Заобиколихме двете групи насинени шофьори и си проправихме път до колата ми. Тюдор влезе пръв. Беше толкова едър, че не си струваше дори да опитваме да намърдаме и Джо вътре.
— Ще се върна да те взема, Джо — уверих го, като едва сдържах раздразнението си. — Чакай ме на пътя.
Седнах зад волана, изкарах колата от паркинга на бавен ход, излязох по алеята на пътя и потеглих към Брайтън. Движението беше натоварено и моят „Лотос“ нямаше как да демонстрира качествата на мощния си мотор „Клаймакс“, а и скоростта от шейсет километра в час ми даваше възможност да изуча странния си спътник.
Докато сменях скоростите, погледът ми попадна на ръката на коляното му. Държеше я с изопнати, разперени пръсти. Изведнъж се сетих къде съм го виждал. Помогна ми именно тази ръка — мургава, с леко синкави крайчета на пръстите.
Помнех го от един бар в Съндаун. Седеше с гръб към мен, опрял ръка до чашата си на плота. Говореха си с Бил. Не исках да ги прекъсвам и изчаках. Тюдор си допи питието и си тръгна. Аз останах да си приказвам с Бил.