— Сигурно ме мислиш за глупава ревла, но просто не мога да се сдържам. — Тя се отпусна немощно и легна на възглавницата ми. Хвана ми ръката и затвори очи. Погледнах милото й, красиво лице, по което криволичеха ручейчета сълзи, стичаха се покрай ушите и попиваха в пухкавата черна коса, и я целунах по челото. Тежко ридание разтърси тялото й. Легнах до нея и пъхнах ръка под врата й. Тя се извърна, вкопчи се в мен и се разхлипа горестно в безутешната си скръб.
След известно време приспивателните най-после задействаха. Тялото й се отпусна с ръка, пъхната в горнището на пижамата ми. Дишаше тежко и шумно. Завивките бяха затиснати под нея, а февруарската нощ беше студена. Издърпах внимателно със свободната си ръка чаршафа и одеялата, покрих я с тях и наметнах юргана над раменете ни. После изгасих лампата и в тъмнината я държах грижовно в прегръдките си, докато дишането й се успокои и тя потъна в дълбок сън.
Усмихнах се, като си представих изражението на инспектор Лодж, ако можеше да ни види. Мина ми също през ум, че поведението ми в леглото едва ли щеше да е толкова пасивно, ако в прегръдките ми лежеше Кейт.
През нощта Сила се размърдваше няколко пъти неспокойно и измърморваше нещо несвързано, но щом я погалвах по косата, веднага се успокояваше. Призори притихна. Станах, увих я с юргана и я отнесох в стаята й. Знаех, че ако се събуди в леглото ми, изтрезняла от приспивателните, ще бъде подложена на излишен срам и съжаление.
Когато излязох от стаята, тя продължаваше да спи спокойно.
Няколко часа по-късно закусих набързо и я закарах в Мейдънхед, където щеше да се проведе съдебното разследване. Тя спа през по-голямата част от пътя. Не й споменах случилото се през нощта и дори не бях сигурен, че го помни.
Лодж очевидно ни чакаше. Дойде при нас още щом влязохме. Държеше в ръка сноп документи и изглеждаше солидно и делово. Когато го запознах със Сила, той я изгледа, сякаш впечатлен от бледата й хубост. Думите му обаче ме изненадаха.
— Бих искал да ви се извиня — поде той — за доста неприятните намеци, които са ви били отправени по повод на отношенията ви. — Лодж се обърна към мен. — Всички съмнения, че може би сте замесен по някакъв начин в злополуката с майор Дейвидсън, са разсеяни.
— Много мило — шеговито отвърнах аз, въпреки че вътрешно изпитах облекчение.
— Разбира се, ваша работа е какво ще кажете на съдията за жицата, но искам да ви предупредя да не храните прекалени надежди. Той не обича свободните съчинения, а вие не разполагате с каквито и да било доказателства. Не се разстройвайте, ако не сте съгласен със становището му — мисля, че почти със сигурност ще е „смърт в резултат на злополука“. Тъй като решението не е окончателно, при необходимост следствието може да бъде възобновено.
След това предупреждение приех спокойно развоя на събитията. Съдията — около петдесетгодишен мъж с буйни мустаци — ме слушаше внимателно, докато описвах злополуката с Бил, но прояви много по-малък интерес към теорията ми за жицата. Лодж даде показания, че ме е придружил до хиподрума, за да провери сведенията, получени от мен, но нищо не е открил там.
Жокеят, който яздеше зад мен, също беше призован. Той се състезаваше в категорията на аматьорите и живееше доста далеч оттук — в Йоркшър. Поглеждайки извинително към мен, в показанията си каза, че не е забелязал нищо подозрително край препятствието и по негово мнение става въпрос за обикновена злополука — малко неочаквана може би, но не и загадъчна. Всичко у него създаваше впечатление, че е трезв и здравомислещ човек.
Споменал ли е господин Йорк, запита съдията с изпълнен със съмнение глас, за предполагаемото наличие на метална жица пред когото и да било в деня на състезанието? Господин Йорк го беше направил.
Като взе предвид всички факти, предоставени му от полицията, медицинските лица, както и останалите доказателства, съдията постанови, че майор Дейвидсън е починал от травми, причинени от падането на коня му по време на състезание. Той каза, че не съществуват убедителни основания да се смята, че падането е нещо повече от нещастен случай.
Поради недоразумение относно началния час на заседанието местният вестник не беше успял да изпрати кореспондент и събитието бе отразено без подробности, само с кратко съобщение във вечерното и в сутрешното издание. Думата „жица“ изобщо не се споменаваше в него. На мен това ми беше напълно безразлично, но Сила изпита облекчение. Нямало да издържи, ако всички вземат да я отрупват с въпроси, било то приятели или още по-лошо — репортери.