— Целият е твой, Сони. Предай съобщението — каза той.
Сони беше млад, с дълги бакенбарди. Но аз не гледах лицето му. По-скоро наблюдавах ръцете му.
Имаше нож. Дръжката лежеше в дланта му и пръстите бяха леко свити, но не стискаха силно. Начин, по който професионалист държи ножа си.
В държанието на Сони нямаше нищо от подигравателните обноски на шофьора. Стоеше здраво стъпил срещу мен и насочи острието на ножа си към гръдната ми кост. Бодна ме леко, толкова фин беше допирът му.
О, проклетия, помислих си. Баща ми нямаше да бъде очарован, ако получеше съобщението за отвличане, подсилено от мои молби за спасение. Нямаше да мога да го преживея. Бях сигурен, че тази малка мелодрама целеше да ме докара до съответното паническо състояние на духа. Облегнах се назад, като че ли исках да се отдалеча от ножа. Устата на Сони се разтегна в усмивчица.
Като използвах перилото за своеобразен трамплин, се извих напред и с колкото сили имах, сритах Сони в слабините. После си измъкнах ръцете от отслабената хватка на мъжете.
Спуснах се към вратата и я отворих. В малкото пространство на конското фургонче нямах големи шансове, но си мислех, че ако мога да стигна до гъсталака, бих могъл да се справя с тях. Бях научил един-два мръсни номера за ръкопашен бой от братовчед ми, който живееше в Кения и беше взимал уроци от Мау-Мау.
Но не успях да се справя.
Опитах се да разтворя с един замах вратата, но тя се съпротивляваше и се отваряше бавно. Шофьорът ме хвана за глезена. Отблъснах ръката му, но жизненоважната секунда бе минала и двамата мъже, които ме бяха изпуснали, ме сграбчиха за дрехите. През полуотворената врата мярнах мъжа, който разхождаше нагоре-надолу коня. Той гледаше въпросително към конския фургон. Бях забравил за него.
Блъсках бясно с крака, юмруци и лакти, но бяха твърде много за мен. Свърших там, където бях започнал, опрян до облицованото с дунапрен перило с двете ръце, извити силно назад. Този път двамата мъже не бяха толкова внимателни. Блъснаха ме силно назад и увиснаха от двете ми страни. Прободе ме остра болка в раменете, после заслиза надолу към корема ми. Стиснах зъби.
Сони, превил се на две, полуседеше, полуклечеше в ъгъла и гледаше със задоволство.
— Това причинява болка на копелето, Пийки — каза той. — Направи го отново.
Пийки и приятелят му отново го сториха.
Сони се засмя. Не беше добър смях.
Ако ме извиваха още малко, сигурно щяха да ми скъсат някое сухожилие или да ми разместят рамото. Едва ли можех да направя много нещо по този въпрос.
Шофьорът отново притвори вратата на конското фургонче и вдигна ножа от земята, където бе паднал. Не изглеждаше толкова спокоен, колкото преди това. Юмрукът ми го бе пернал по носа и от него струеше кръв. Но самообладанието му не бе пострадало.
— Стига, стига, Пийки — каза той. — Шефът каза да не го удряме силно. Той подчерта думите си. Не искаш шефът да разбере, че не си му се подчинил, нали? — В гласа му имаше заплаха.
Напрежението в раменете ми намаля. Усмивката на Сони се превърна в мрачно озъбване. Оказа се, че трябва да съм благодарен на шефа им, макар и не кой знае за какво.
— Господин Йорк — каза шофьорът, като се доближи отново, бършейки носа със синя носна кърпичка, — всичко това беше напълно ненужно. Само искахме да ви предадем едно съобщение.
— Не искам да слушам нищо с нож, опрян в мен — казах аз.
— Да, сър — въздъхна шофьорът, — виждам, че това беше грешка. Исках само да разберете, че предупреждението е много сериозно. Ако не се съобразите с това, ще изпаднете в истинска беда. Повтарям ви, в истинска беда.
— Какво е предупреждението? — попитах, подлъган от спокойния му тон.
— Трябва да спрете да задавате въпроси за майор Дейвидсън — каза той.
— Какво? — опулих се срещу него. Беше толкова неочаквано. — Не съм разпитвал за майор Дейвидсън — казах със слаб глас.
— Не знам нищо за това, сър — шофьорът се дръпна встрани, — но това е съобщението и би било хубаво, ако го имате предвид. Казвам ви го за ваше добро. Шефът не обича да му се бъркат в работите.
— Кой ти е шефът? — попитах.
— Знаете, че е по-добре да не задавате такива въпроси. Сони, иди и кажи на Бърт, че сме свършили тука. Ще товарим коня.
Сони се надигна с ръмжене и тръгна към вратата, като все още притискаше слабините си.
— Стойте мирно, господин Йорк, и няма да ви причиним вреда — каза шофьорът с все същата учтивост. Дръпна се крачка и погледна носната си кърпичка, за да разбере, че носът му все още кърви. Последвах съвета му и останах спокойно. Той отвори вратата и скочи долу. Минаха няколко минути, в които Сони и аз разменяхме погледи, но никой не продумваше.