После се чу шум от откачането на болтове и куки. Задната стена на фургона бе смъкната до земята и образува рампа за изкачване на животното. Петият човек, Бърт, поведе коня по рампата и го върза наблизо. Шофьорът вдигна задния капак отново и го затегна.
Използвах краткото време, през което дневната светлина проникна вътре, за да извърна леко глава и да зърна как изглеждаше Пийки. Видях това, което очаквах, но то само засили учудването ми.
Шофьорът скочи в кабината, затвори вратата и запали двигателя.
Бърт каза:
— Заведете го до вратата.
Конският фургон потегли бавно. Бърт отвори вратата. Пийки и другият пуснаха ръцете ми и Бърт ме блъсна напред. Стоварих се на шосето, докато засилващият се фургон напусна отбивката и пое по пустия път. Добре, че имах опит при падане от коне и инстинктивно се превъртях през рамо.
Седнах на земята и гледах след отдалечаващата се кола. Регистрационният й номер беше почти скрит под дебел слой мърсотия и кал, но все пак видях част от буквите. АРХ.
Колата ми все още беше в отбивката. Надигнах се, изтупах праха от костюма си и тръгнах към нея. Смятах да последвам конския фургон и да видя къде отива. Но предвидливият шофьор, с когото разговарях, се бе погрижил и за това. Колата ми не искаше да запали. Като отворих капака на мотора, за да видя какво е повредено, открих, че три от четирите запалителни свещи са махнати. Бяха наредени грижливо върху акумулатора. Отне ми десетина минути да ги сложа отново, защото ръцете ми трепереха.
Вече нямаше смисъл да се опитвам да последвам фургона или да питам някого за посоката, в която бе поел. Влязох обратно в колата и закопчах яката на ризата си. Връзката ми я нямаше.
Отворих транспортния справочник и потърсих буквите АРХ. Макар че не беше кой знае каква следа, разбрах, че конският фургон беше регистриран в Западен Съсекс. Ако регистрационният номер беше истински, може би щеше да е възможно да открия собственика му. Близо четвърт час стоях и размишлявах. После запалих колата и тръгнах обратно към Мейдънхед.
Градчето беше облято в светлини, макар че почти всички магазини вече бяха затворени. Вратата на полицейския участък бе отворена широко. Влязох и попитах за инспектор Лодж.
— Все още не е дошъл — каза полицаят и ме огледа изпитателно, после хвърли поглед към стенния часовник. Беше шест и десет. — Ще бъде тук всеки момент. Ако желаете, може да го почакате.
— Още не е дошъл ли? Искате да кажете, че сега почва работа?
— Да, господине. Той е нощна смяна. Тук в събота имаме доста работа — ухили се той. — Дансинги, бирарии и катастрофи.
Усмихнах му се и аз и седнах на една пейка да почакам. След пет минути Лодж влезе забързан, сваляйки палтото си.
— Добър вечер, Смол. Нещо ново? — поздрави той полицая, седнал пред бюрото за разпити.
— Джентълменът иска да разговаря с вас — каза Смол, като кимна към мен. — Чака ви от няколко минути.
Лодж се обърна. Станах на крака.
— Добър вечер — казах.
— Добър вечер, господин Йорк. — Лодж ме погледна изпитателно, но не беше изненадан да ме види. Очите му се спряха върху яката на ризата ми и веждите му леко се повдигнаха.
— Какво бих могъл да направя за вас? — задоволи се да каже той.
— Много ли сте зает? — попитах на свой ред. — Ако имате време, бих искал да ви разкажа… как загубих връзката си. — В средата на изречението осъзнах, че обяснението ми звучи идиотски. Така си беше. Смол ме погледна с любопитство, като ме сметна за луд, който идва в полицейския участък, за да разкаже на инспектора как си е загубил вратовръзката.
Но Лодж като наблюдателен човек каза само:
— Заповядайте в кабинета ми, господин Йорк.
Той тръгна напред. Окачи шапката и палтото си на закачалката и запали газовата камина. Но пламъкът й не можеше да направи мястото приятно — всъщност си оставаше тясна, гола стаичка с шкафове за документи.
Лодж седна зад малкото си бюро, а аз, както преди, срещу него. Той ми предложи цигара и учтиво ми я запали. Докато димът се спускаше успокояващо в дробовете ми, се чудех откъде да започна.
— Стигнахте ли до нещо ново по случая на майор Дейвидсън през последните два дни? — попитах аз.