— Страхувам се, че не. Случаят вече не е с приоритет за нас. Вчера обсъждахме въпроса и се консултирахме със старшия комендант на гонките, сър Кресуел Стамп. С оглед на съдебното решение след разследването вашата версия бе сметната изцяло за плод на развихреното ви младежко въображение. Никой освен вас не е виждал подобна метална жица. Следите върху диреците на препятствието биха могли да са от жица, но нямаме представа кога са направени. Разбрах, че е твърде разпространена практика за служителите, работещи по хиподрума, да издигат жица над преградата за скачане, така че хора от публиката да не се опитват да прескачат препятствието и да повреждат брезовите трупи.
Той спря за миг, после продължи:
— Сър Кресуел каза, че мнението на няколко от членовете на Националния ловен комитет, с които е имал възможност да говори по телефона, е, че просто сте сгрешили. Те смятат, че ако сте видели някаква метална жица, тя сигурно е принадлежала на хората от поддръжката.
— Разпитвали ли са ги? — попитах аз.
— Отговорникът по поддръжката — отвърна с въздишка Лодж — твърди, че не е оставял никаква метална жица, но един от персонала му е достатъчно възрастен и разсеян и не е сигурно дали не го е направил той.
Спогледахме се в мрачно мълчание.
— А вие лично какво мислите? — попитах накрая.
— Смятам, че наистина сте видели телта — каза Лодж — и че майор Дейвидсън е повален от нея. Има един факт, който лично смятам за достатъчно съществен, за да оправдае моето становище. Това е, че служителят, нарекъл се Томас Кук, не си е прибрал възнаграждението за деня. От опит знам, че трябва да има много сериозна причина един работник да зареже дневната си надница. — Той се усмихна саркастично.
— Бих могъл да ви запозная и с друг факт, показващ, че майор Дейвидсън не е паднал случайно — казах аз, — но отново ще трябва да вярвате само на думите ми. Нямам доказателства.
— Продължавайте.
— Някой иска на всяка цена да ме накара да не задавам повече въпроси във връзка с инцидента. — Разказах му за събитията във и около конския фургон и добавих: — Какво ще кажете за новото ми развихрено младежко въображение?
— Кога се случи всичко това? — попита Лодж.
— Преди около час.
— А какво правихте оттогава до момента, когато пристигнахте тук?
— Размишлявах — отвърнах и загасих цигарата си.
— Аха — възкликна Лодж. — Добре, а мислили ли сте за това, че вашата история звучи неправдоподобно на места? Началникът ми няма да я хареса, когато му докладвам.
— Тогава недейте — казах и се усмихнах, — но лично аз предполагам, че най-невероятното в тази история е, че бяха използвани пет мъже, кон и специален конски фургон, за да ми се отправи предупреждение, което би могло просто да се изпрати по пощата.
— Това очевидно говори за странна организация — отвърна Лодж с леко ироничен глас.
— Те са най-малко десетина — казах аз. — Един или двама са може би в болницата.
Лодж очевидно се стегна.
— Какво искате да кажете? Откъде знаете?
— Петимата мъже, които ме спряха днес, са таксиметрови шофьори. Или от Лондон, или от Брайтън, не съм съвсем сигурен. Видях ги на състезанията в Плъмптън преди три дни — биеха се със съперническа банда.
— Какво? — учуди се Лодж.
Замисли се, после каза:
— Да, видях информация в пресата. Разпознахте ли някого със сигурност?
— Да — казах аз. — Сони извади ножа си и в Плъмптън, но беше повален от един едър мъж и нямаше голяма възможност да го използва. Но видях лицето му много ясно. Пийки също не може да бъде сбъркан — има черен перчем, израснал от средата на челото му. Останалите трима сигурно също бяха от групата в Плъмптън. Тогава трябваше да изчакам един приятел, за да го закарам до тях, и имах достатъчно време да наблюдавам таксиджиите, след като свърши битката. Бърт, мъжът с коня, е с насинено око в момента, а човекът, който държеше дясната ми ръка и чието име не зная, имаше залепен лейкопласт на челото. Но защо всички са на свобода? Последния път, когато ги видях, бяха задържани за нарушаване на обществения ред.
— Може би очакват процес или пък са си платили глобата и са ги пуснали. Не знам, трябва да видя докладите — каза Лодж. — Сега според вас защо е трябвало да използват толкова много хора, за да ви изпратят предупреждение?
— Доста ласкаещо е да изпратят петима, ако се замислите — ухилих се аз. — Може би бизнесът на такситата е замрял и нямат какво друго да правят. Или пък, както каза шофьорът, искаха предупреждението да се запомни добре.