— Това от своя страна — вметна Лодж — ме води към друг неправдоподобен момент. Защо, след като срещу вас е би насочен нож, сте се хвърлили напред? Защо сте си търсили белята?
— Не бих бил толкова дързък, ако острието беше насочено малко по-нагоре; но то беше точно срещу гръдната ми кост. Ще ви потрябва чук, за да прекарате нож през това място. Предположих, че по-скоро ще избия ножа от ръката на Сони, отколкото да го вкарам сам в тялото си. Така и стана.
— Не се ли порязахте малко при тази атака?
— Немного.
— Да видим — рече Лодж и заобиколи бюрото си.
Отворих отново ризата си. Между второто и третото копче имаше малка драскотина по кожата над гръдната ми кост, дълга два-три сантиметра. По раничката беше засъхнала малко кръв и надолу имаше ръждива следа, където се бяха изтърколили няколко капчици. На няколко места ризата ми бе изцапана с червено. Нищо. Не чувствах нищо.
Лодж седна отново. Закопчах ризата си.
— Така — каза той, като вдигаше писалката си и хапеше края й. — А какви въпроси сте задавали относно майор Дейвидсън и на кого?
— Това е най-учудващото в цялата тази работа — отвърнах. — Не съм питал почти никого за нищо. И със сигурност не съм получавал никакви полезни отговори.
— Но явно някъде сте докоснали оголен нерв — рече Лодж. Той извади от едно чекмедже лист хартия. — Кажете ми имената на всички, с които сте обсъждали въпроса за металната жица.
— С вас — казах пъргаво аз — и с госпожа Дейвидсън. И с всеки при разследването, който ме е чул да говоря за находката си.
— Забелязах обаче, че разследването не бе отразено във вестниците съвсем точно. Не бе споменато нищо за металния проводник — допълни той. — И ако някой е наблюдавал разследването, едва ли е останал с впечатлението, че сте настървен да разкриете загадката. Приехте съдебното решение твърде спокойно и едва днес дадохте знак, че не сте съгласен с него.
— Благодаря ви, че предварително ме предупредихте какво бих могъл да очаквам — казах.
Списъкът на Лодж изглеждаше кратичък и съвсем незадоволителен на големия бял лист хартия.
— Някой друг? — запита той.
— Ами… и с една приятелка… госпожица Елъри-Пен. Снощи й казах.
— Приятелка ли? — повтори той и си записа името й.
— Да — отвърнах.
— Някой друг?
— Не.
— Защо не? — попита той, като отмести листа хартия.
— Защото прецених, че вие и сър Кресуел се нуждаете от чист терен. Мислех, че ако продължа с разпитванията, мога да предизвикам грешни заключения. Да карам хората да застават нащрек и да дават вече обмислени отговори — нещо такова ми се въртеше в главата. Но от това, което казвате, след като сте прекратили разследванията си, може би все пак излиза, че съм избързал — завърших с известна горчивина.
Лодж ме погледна внимателно.
— Вашето негодувание е оценено като младежко и твърде разгорещено — каза той.
— Двайсет и четири години не са съвсем младежка възраст. Доколкото си спомням, веднъж Англия е имала премиер-министър на същата възраст. И той не се е справил толкова зле.
— Това е неуважително и вие го знаете добре — каза той.
Усмихна се широко.
— Какво възнамерявате да правите сега?
— Да се прибера — отвърнах и погледнах часовника си.
— Не, имам предвид случая с майор Дейвидсън.
— Да задам толкова въпроса, колкото ми хрумнат — допълних бързо.
— Въпреки предупреждението?
— Именно заради това — казах. — Самият факт, че петима мъже са изпратени да ме сплашат, означава, че има сериозна причина да разкрия кой се крие зад всичко това. Както знаете, Бил Дейвидсън ми беше добър приятел. Не мога да оставя безнаказан този, който е причинил смъртта му. — Помислих за момент. Първо ще открия кой е собственикът на такситата, шофирани от Пийки и компания.
— Добре, неофициално ви пожелавам късмет — каза Лодж, — но се пазете.
— Разбира се — станах от стола си.
Лодж ме изпрати до външната врата на полицейския участък и ние си стиснахме ръцете.
— Дръжте ме в течение, ако откриете нещо — рече той.
— Добре, ще ви се обадя.
Вдигна ръка в приятелски жест и се прибра. Отново поех прекъснатото си пътуване към Костуолдс. Ужасно ме боляха изкълчените рамене, но като се съсредоточех върху злополуката с Бил, успявах да ги забравя.