Любителите жокеи очакваха фестивала със страстен трепет.
Но един от тях, Алън Йорк, не изпитваше подобни чувства, докато влизаше в паркинга. Не мога да си го обясня, но за първи път шумът на събиращата се тълпа, напрегнатите лица и блясъкът на слънцето в студената и свежа мартенска утрин въобще не ме вълнуваха, дори не ме впечатляваше перспективата да яздя три добри коня по време на гонките.
Пред главния вход видях вестникаря, с когото бях говорил в Плъмптън. Беше нисичък, закръглен, дребен простоват мъж с големи мустаци и жизнерадостен характер. Видя ме, че приближавам, и ми подаде вестник.
— Добро утро, господин Йорк — каза ми той, — как намирате коня си днес?
— Можеш да заложиш нещо на него — отвърнах аз, — но не и ризата си. Ирландецът ще грабне първото място.
— А, вие ще се справите с него.
— Ами да се надяваме. — Изчаках, докато продаде вестник на възрастен човек с огромен бинокъл за конни надбягвания, и го попитах: — Спомняш ли си таксиметровите шофьори, които се сбиха в Плъмптън?
— Трудно могат да се забравят, нали? — Лицето му светна.
— Тогава ми каза, че едните идват от Лондон, а другите са от Брайтън.
— Да, така си е.
— Коя банда откъде беше? — попитах. Той ме погледна озадачен. — Имам предвид, знаеш ли кои са от Лондон и кои от Брайтън?
— О, разбрах. — Продаде още един вестник на две дами на средна възраст, навлекли дебели якета и раирани вълнени чорапи, и им върна рестото. После отново се обърна към мен. — Значи кой откъде е? Хм… Виждам ги доста често, знаете, ама те не са настроени приятелски. Не говорят много. Не са като частните шофьори, нали разбирате? Но ще позная бандата от Брайтън, ако ги видя. Познавам ги по лицата, нали разбирате? — Спря, за да извика с пълни гърди: „Миддей спешъл“, и в резултат на това продаде допълнително три бройки. Аз чаках търпеливо.
— Как ги разпознаващ? — попитах.
— По лицата им, разбира се. — Очевидно сметна въпроса за глупав.
— Да, но по какви отличителни белези? Можеш ли да ги опишеш?
— Аха, разбрах. Ами различни белези.
— Би ли могъл да опишеш поне един от тях? — попитах.
Присви очи замислен, като подръпваше мустака си.
— Един от тях. Ами има един противно изглеждащ младок с дръпнати очи. Мисля, че не бих се возил в таксито му. Познаваш го по косата му, сега си спомням. Расте близо до веждите. Подозрително изглеждащ тип. За какво ви трябва?
— Не ми трябва — казах. — Само бих искал да знам откъде е.
— От Брайтън, така си е — той ми се усмихна широко. — Има и още един, когото виждам понякога. Млад бияч с дълги бакенбарди, който си чисти ноктите с нож.
— Много ти благодаря — казах. Дадох му лира. Усмивката му стана още по-широка и той я мушна бързо във вътрешния си джоб.
— Всичко добро, сър — каза.
Оставих го, докато викът му „Миддей спешъл“ ехтеше още в ушите ми, и тръгнах към помещението за претегляне, обогатен с информацията, че хората с конския фургон, които ме бяха заловили, са от Брайтън. Който и да ги бе изпратил, не можеше да си представи, че съм ги виждал преди и че мога да ги намеря отново.
Потънал в размисъл, внезапно разбрах, че Пит Грегъри ми говори нещо.
— …и са спукали гума по пътя, но все пак са се добрали дотук благополучно, това е най-важното. Алън, слушаш ли ме?
— Да, Пит. Съжалявам. Бях се замислил нещо.
— Радвам се, че все още можеш да мислиш — каза Пит с дебелашки смях. Груб и несговорчив, какъвто си беше винаги, чувството му за хумор си оставаше все същото. Училищните шегички бяха висша степен на находчивостта му; в крайна сметка човек свикваше.
— Как е Пелиндръм? — попитах. — Най-добрият ми кон.
— Добре е. Тъкмо ти обяснявах, че са спукали гума…
Замълча, изтощен. Мразеше да повтаря едни и същи неща.
— А, добре… искаш ли да минеш до бокса и да му хвърлиш един поглед?
— Да, моля — казах.
Закрачихме към конюшните. Пит трябваше да дойде с мен заради строгите правила за охрана. Дори собствениците нямаха право да виждат конете си, без треньорът да даде разрешение, а конярите имаха пропуски със снимки, които трябваше да показват при всяко влизане в конюшните. Всичко бе направено с цел да се предотвратят опити за допингиране или „подкупване“2 на конете.
2
Професионален жаргон, означаващ или уговорка с жокея, или даване на специални лекарствени препарати на състезателното животно с оглед да отпадне от борбата за първо място при определено състезание. — Б.пр.