— Пийни малко шампанско — каза Дейн окуражаващо.
— Не бъди толкова глупаво състрадателен — каза Джо и се отправи към съблекалнята.
— Какво става, по дяволите? — каза Дейн.
— Не знам — отвърнах озадачен и много по-заинтересуван от бедите на Джо, отколкото бях преди. Телефонното обаждане не съвпадаше с бележките, помислих си. Едното касаеше бизнеса както обикновено, другото заплашваше с отмъщение.
— Чудя се дали Джо ни казва истината? — подхвърлих.
— Много вероятно е да крие нещо — каза Дейн, като престана да се интересува от въпроса.
Дойде един от комендантите и ни напомни, че дори след Шампионата по състезания с препятствия пиенето в стаята за претегляне не е желателно и ако сме обичали, да се преместим в съблекалнята. Дейн се подчини, но аз бях свършил чашата си и излязох навън.
Пит, все още ограден от купчина приятели, беше решил, че е време да се прибира у дома. Приятелите не се съгласяваха. Баровете около хиподрума все още са отворени, казваха те.
Насочих се право към Пит и той ме използва като извинение да се измъкне.
— Уха, какъв ден! — възкликна той, като попи челото си с бяла носна кърпичка и хвърли угарката от пурата си.
— Чудесен ден — съгласих се, като го погледнах внимателно.
— Може да махнеш тревожния вид от лицето си, Алън, момчето ми. Трезвен съм като съдия и сам ще шофирам до вкъщи.
— Добре. В такъв случай нали няма да ти е трудно да ми отговориш на един малък въпрос?
— Давай.
— С кой конски фургон бе докаран Пелиндръм в Челтнъм?
— А? Наех един. Имам пет бегача днес. Бегачът, кобилата и черният скопен кон пристигнаха с моя фургон. Трябваше да наема един за Пелиндръм, а с първия пътуваше онзи младият, който днес язди Дейн.
— Откъде го нае?
— Защо питаш? — рече Пит. — Знам, че е малко стар и по пътя е пукнал гума, както ти казах, но нищо лошо не е причинил на коня. Не би могъл да му стори нищо, защото иначе нямаше да може да спечели гонката.
— Не, няма нищо общо с това — казах. — Просто исках да зная откъде идва фургонът.
— Не си струва да се купува, ако това имаш предвид. Много е стар.
— Пит, не искам да го купувам. Само ми кажи откъде го нае.
— От фирмата, откъдето обикновено наемам фургони — „Литълпетс ъф Стейнинг“. — Той се намръщи. — Чакай секунда. Отначало ми казаха, че всичките им фургони са наети вече; после добавиха, че могат да ми осигурят конски фургон, ако нямам нищо против, че е стар.
— Кой го докара тук? — попитах.
— Ами един от техните редовни шофьори. Малко ругаеше, че са го накарали да кара такъв стар кокошарник. Каза, че фирмата е закупила от аукцион в Челтнъм два хубави конски фургона преди седмица, и не скри лошото мнение за шефовете си.
— Познаваш ли го добре?
— Добре е силно казано. Често шофира наетите фургони, това е всичко. И винаги е недоволен от нещо. Защо толкова се интересуваш?
— Може да има нещо общо със смъртта на Бил — казах, — но не съм сигурен какво. Можеш ли да разбереш откъде наистина идва фургонът? Да питаш фирмата за наемане? И не споменавай за мен, ако обичаш.
— Важно ли е? — попита Пит.
— Да.
— Тогава ще им звънна утре сутринта — отвърна той.
Веднага след като ме срещна на следния ден, Пит рече:
— Питах за конския фургон. Принадлежал на някаква ферма близо до Стейнинг. Взех адреса и името. — Бръкна с два пръста в горния си джоб на сакото, извади малко парче хартия и ми го подаде. — Фермерът го използва да вози наоколо ловните си коне и детското си шоу със скачачите през лятото. Понякога позволява на фирмата да наема фургона, ако в момента няма нужда от него. Това ли те интересуваше?
— Да, благодаря ти много. — Сложих листчето в портфейла си.
До края на състезанията повторих историята с жицата поне още десетина пъти с надеждата, че някой би могъл да знае защо е била сложена там. Историята бързо се пръсна между присъстващите на състезанията.
Разказах я и на Лю Панейки, елегантният букмейкър, който обикновено приемаше залозите ми. Обеща да „преслуша момчетата“ и да ми каже, ако разбере нещо.
Разказах случката и на Калвин Боун, професионален комарджия, чийто нюх за мръсни дела не бе по-слаб от този на хрътките.