Лотосът гълташе километрите между Котсуолдс и Съсекс и мъркаше тихо като доволна котка. За петдесет и три минути преминах осемдесет и петте километра от Сайрънсестър до Нюбъри не само защото много бързах, а просто заради удоволствието да карам колата със скоростта, за която бе направена. Освен това пътувах към Кейт. По всяка вероятност.
Забавих се от Нюбъри до Кроул, поех направо по Бейзинсток роуд, минах американската военновъздушна база в Грийнъм Комън и от криволичещото село Кингсклиър запраших с плавен галоп от над сто километра в час.
Кейт живееше на седем километра от Бърджес Хил в Съсекс.
Пристигнах в Бърджес Хил в един и двайсет, намерих пътя до гарата и паркирах на един ъгъл, скрит от голямо стрелбище. Не исках да се размотавам в Брайтън с кола: веднъж вече този „Лотос“ ме бе вкарал в капан и сега се колебаех да си показвам носа там, където можех да бъда лесно засечен от таксита, карани от Пийки, Сони, Бърг или останалите.
Пътуването ми отне шестнайсет минути. Във влака се запитах най-малко за стотен път, защо бях решил да се навирам в гнездото на осите и кого бях разтревожил, като разгласих, че не само зная за металната жица, но и възнамерявам да открия кой я е поставил? Сещах се само за два възможни отговора и единият не ми харесваше особено много.
Спомням си как казах на Клифърд Тюдор на път от Плъмптън към Брайтън, че смъртта на Бил повдига много въпроси; все едно да му бях казал направо, че съм наясно, че не става дума за злополука и смятам да направя нещо в тази насока.
Същото разясних и на Кейт. На Кейт. На Кейт. На Кейт. Колелата на влака подеха припева, надсмивайки ми се.
Е, не съм я карал да се кълне, че ще пази това в тайна, пък и не виждах необходимост. Тя би могла да разкаже на цяла Англия какво е разбрала. Но едва ли бе имала много време. В Лондон тя си тръгна някъде след полунощ, а конският фургон ме очакваше седемнайсет часа по-късно.
Влакът забави и навлезе в гарата на Брайтън. Слязох на перона и се насочих към главната врата с група пътници, но се забавих, докато минавах през чакалнята и през площада пред гарата. Там имаше около дванайсет таксита, паркирани до тротоара, шофьорите стояха до тях, като наблюдаваха пътниците, които излизаха от сградата. Разгледах ги внимателно, човек след човек.
Всичките ми бяха непознати. Никой от тях не бе идвал в Плъмптън.
Все още не бях съвсем обезкуражен — застанах на един ъгъл с добър изглед към пристигащите таксита и се настаних да чакам, като решително не обръщах внимание на студения полъх, който вледеняваше врата ми. Такситата идваха и заминаваха като работливи пчелички, довеждащи и отвеждащи пътници. Влаковете от Лондон ги привличаха като мед.
Постепенно картината се смени. Тук имаше четири различни групи таксита. Едната беше с широка зелена линия, минаваща долу по калниците, а на вратите беше написана фирмата „Зеленият оркестър“. Втората имаше жълти щитове на вратите, а върху ярката боя бяха нанесени малки черни букви. Колите от третата група бяха целите боядисани в кобалтовосиньо. В четвъртата поставих неопределените таксиметрови коли, които не принадлежаха на останалите три фирми.
Изчаках близо два часа, като постепенно се смръзвах и привличах все повече любопитни погледи на персонала от гарата. Погледнах часовника си. Последният влак, който можех да хвана, за да пристигна у Кейт в уреченото време, заминаваше след шест минути. Започнах да се протягам и да разтривам замръзналия си врат, готвейки се да си тръгвам, и тогава търпението ми бе възнаградено.
Отново започнаха да се струпват празни таксита и да правят опашка, което означаваше, че идва нов влак от Лондон. Шофьорите излизаха от колите и се събираха на групички, като си приказваха. Пристигнаха три прашни черни таксита, образували малък керван, и се наредиха на края на опашката. На вратите им имаше замърсени жълти щитове. Шофьорите им излязоха навън.
Единият от тях бе учтивият мъж, шофирал преди няколко дни конския фургон. Изглеждаше внимателен, солиден гражданин. Средна възраст, незабележителен, спокоен. Другите не познавах.
Оставаха ми три минути. Черните букви бяха мизерно дребни върху жълтите щитове. Не можех да се приближа, за да прочета какво точно пишеше там, без възпитаният шофьор да ме разпознае, а и нямах време да чакам, докато си тръгне. Отправих се бързо към билетното гише, като нетърпеливо потрепвах, докато една жена спореше за петдесетпроцентно намаление на билета за сина й. Зададох един прост въпрос.