— Как се казват такситата с жълти табели на вратите? — Младият човек на гишето ме погледна с безразличие.
— „Марконикарс“, сър. Те са с радиостанции.
Благодарих и спринтирах към перона.
Кейт живееше в една превъзходно планирана къща в стил „Кралица Ана“, която поколенията викторианци, настроени разрушително, по чудо бяха опазили. Благородната симетрия, жълтеникавата, покрита с чакъл алея, спретнатите ливади, вече окосени в ранната пролет, изгледът на солидно спокойствие и ведрост — всичко подсказваше обществена и финансова сигурност, съществуваща толкова отдавна, че вече можеше да се определи като даденост.
Отвътре къщата беше очарователна, имаше само оскъдна мебелировка, защото, макар и богати, обитателите не виждаха необходимост да бъдат показни или екстравагантни.
Кейт ме посрещна на вратата, хвана ме за ръка и ме поведе през хола.
— Леля Деб те чака, за да ти предложи чай — каза тя. — За леля Деб чаят е нещо като ритуал. Ще спечелиш благоговението й, ако си точен. Ще видиш, че тя е съвсем в стил „Едуард“. По разни причини времето е минало покрай нея.
Звучеше тревожно и извиняващо се, което ми говореше, че обича леля си и е готова да я защити, като същевременно се надява да бъда по-отстъпчив. Стиснах ръката й, като казах:
— Не се безпокой.
Кейт отвори една от двукрилите бели врати и влязохме във всекидневната. Беше приятна стая с дървена ламперия, боядисана в бяло. На земята имаше голям килим в тъмносиньо, персийски пътеки от високо качество и завеси с щамповани цветя. На канапето, поставено подходящо до запалената камина, седеше около седемдесетгодишна жена. До нея върху ниска кръгла маса имаше сребърен поднос, чаши и чинийки в стил „Краун дерби“ и сребърен чайник стил „Крал Джордж“ с каничка сметана. Тъмнокафяв дакел спеше в краката й.
Кейт мина през стаята и каза с известна официалност:
— Лельо Деб, мога ли да ти представя Алън Йорк?
Леля Деб ми протегна ръка с дланта надолу. Разтърсих я, като почувствах, че в по-младите й години сигурна е била целувана.
— Очарована съм да ви видя, господин Йорк — каза леля Деб. Разбрах какво точно имаше предвид Дейн, като говореше за леденото й, добре изработено поведение. В гласа й нямаше нито топлота, нито истинска приветливост. За годините си, или точно заради тях, изглеждаше извънредно добре. Прави вежди, идеален нос, ясно очертана уста. Сива коса, подстригана и оформена от първокласен стилист. Тънко, твърдо тяло, изправено, елегантни крака, кръстосани при глезените. Фина блуза под всекидневен костюм от вълнен плат, обувки от мека кожа, ръчно изработени. Имаше всичко. Всичко с изключение на вътрешния огън, който на тази възраст щеше да прави Кейт шест пъти по-ценна от леля Деб.
Наля ми чай и Кейт ми го подаде. Имаше сандвичи с гъши дроб и домашно направен кекс „Мадейра“. Обикновено избягвах по възможност следобедния чай, но днес заради отклонението до Брайтън бях пропуснал обяда и се чувствах много гладен. Пих и ядох, а леля Деб приказваше.
— Кейт ми каза, че сте жокей, господин Йорк. — Произнесе го така, като че ли този факт вдъхваше подозрение като криминално досие. — Разбира се, сигурна съм, че много се забавлявате, но когато бях момиче, това не беше подходяща професия при запознанствата. Но това е домът на Кейт и тя може да кани който й харесва, както добре знае.
— Сигурно — казах внимателно, — но Обри Хастингс и Джофри Бенет също са били жокеи и са били приемани добре в обществото навремето, когато вие сте били… хм… по-млада?
Тя повдигна една вежда изненадано.
— Но те бяха джентълмени — каза възрастната жена.
Погледнах към Кейт. Беше си сложила опакото на ръката върху устата си, но очите й се смееха.
— Да — казах на леля Деб със сериозно лице, — разбира се, че това е по-различно.
— Значи бихте могли да разберете — продължи тя, като ме гледаше вече не толкова студено, — че не одобрявам новия интерес на племенницата ми. Едно е да притежаваш състезателни коне, но съвсем друго да завързваш лични познанства с жокеи, които наемат, за да яздят чужди коне. Много обичам племенницата си. Не бих искала да направи неподходяща… връзка. Може би е все още много млада и води доста затворен живот, за да разбере кое е приемливо и кое не. Но сигурна съм, вие разбирате, господин Йорк?
— Лельо Деб! — каза Кейт, изчервена мъчително. Очевидно беше по-лошо, отколкото тя бе очаквала.