— Разбирам ви много добре, госпожо Пен — казах възпитано.
— Добре — отвърна ми тя, — в такъв случай надявам се, че ще прекарате приятно с нас. Мога ли да ви налея още малко чай?
Като ме постави на място и получи, както предполагаше, моята признателност, тя се подготви да бъде благоразположена домакиня.
Имаше спокойната властност на хората, чиито желания са били закон още от люлката. Започна приятен разговор за времето и градината си и как слънцето е накарало жълтите нарциси да поникнат.
После вратата се отвори и влезе един мъж. Изправих се на крака.
— Чичо Джордж — каза Кейт, — това е Алън Йорк.
Изглеждаше десет години по-млад от съпругата си. Имаше гъста, добре поддържана сива коса и розов тен на лицето, като човек току-що излязъл от банята. Ръкувахме се — дланта му беше мека и същевременно влажна.
Леля Деб каза без следа от неодобрение:
— Джордж, господин Йорк е един от приятелите жокеи на Кейт.
— Да — кимна той, — Кейт ми каза, че пристигате. Радвам се да ви видя.
Гледаше леля Деб, докато тя му наливаше чай, пое чашата и се усмихна със забележителна топлота.
Беше доста пълен за ръста си, но не беше дебел, с увиснал корем. Беше просто едър, като че ли бе подплатен и в крайна сметка изглеждаше весело закръглен. Притежаваше добродушното изражение, често срещано у пълните хора, известна мека, почти глупава отпуснатост на лицевите мускули. А същевременно ме гледаше преценяващо над ръба на чашата, с остри и неусмихващи се очи, потънали в тлъстина. Напомни ми за много бизнесмени, които бях срещал в работата си — потупващите се по гърба „ела-да-играем-голф“ мъже, способни с едната ръка да пият шампанско „Круг“ реколта 1949 и да хапват хайвер, а с другата да преглеждат и подписват важни договори.
Остави чашата до себе си, усмихна се и изражението му се промени.
— Много ми е любопитно да ви видя, господин Йорк — каза той, като сядаше и ми направи знак да сторя същото. Разглеждаше ме много внимателно, сантиметър по сантиметър, докато ме разпитваше какво ми е мнението за Божествения. Обсъждахме възможностите на коня заедно с Кейт, което означаваше, че аз говорех повече, тъй като Кейт знаеше малко неща, а общите познания на чичо Джордж за състезанията бяха замръзнали от деня, в който Обедно слънце бе спечелил дербито през 1937.
— Запомнил го е заради „Лудите кучета и англичаните“? — каза Кейт. — През цялото време отрича, но не мисля, че знае името на някой друг кон.
— О, разбира се, че знам — протестира чичо Джордж. — Буцефал, Пегас и Черната Беси.
— Тогава защо подарихте състезателен кон на племенницата си? — засмях се аз.
Чичо Джордж отвори уста, но я затвори. Премигна и накрая рече:
— Мислех си, че би трябвало да се среща с повече хора. Тук с нас няма младежка компания и смятам, че обкръжението й е доста затворено.
Леля Деб, която скучаеше мълчаливо заради конската тематика, отново взе участие в разговора.
— Глупости — каза рязко, — тя е възпитана и отгледана като мен, както се полагаше. В наши дни на момите им се дава много свобода и в резултат на това се увличат и обвързват с преследвачи на богатства или със случайно срещнати хора без добър произход. Девойките се нуждаят от строгост и напътствия, ако трябва да се държат като дами и да стигнат до подходящи, равностойни бракове.
В крайна сметка ми оказа милостта да избягва да ме гледа в очите, докато говореше. Вместо това се наведе и потупа спящия дакел.
Чичо Джордж смени темата с почти доловима въздишка и ме попита къде съм живял.
— Южна Родезия — казах.
— Така ли? — рече леля Деб. — Колко интересно. Вашите родители смятат ли да останат там постоянно? — Това беше внимателен опит за социална ориентация.
— И двамата са родени там — отвърнах.
— А ще дойдат ли да ви посетят в Англия? — попита чичо Джордж.
— Майка ми почина, когато бях на десет години. Баща ми би могъл да идва от време на време, но е много зает.
— Много зает с какво? — заинтересува се чичо Джордж.
— Той е търговец — казах, използвайки неопределения отговор, който постоянно давах на този въпрос. „Търговец“ беше общо понятие — покриваше от дребната цаца до това, което всъщност той беше: шеф на най-големия търговски концерн във Федерацията. Нито чичо Джордж, нито леля Деб не бяха задоволени от отговора ми, но не добавих нищо. Това щеше да притесни и разгневи леля Деб, ако ги запознаех с реалното си състояние след лекцията й за жокеите. Във всеки случай не го сторих заради Дейн — той се бе изправил срещу обществения снобизъм на леля Деб, без да има такава защита, която аз можех да използвам, а определено не се смятах за по-добър и ценен човек от него.