Барманът свали бухалката, но остави Принц където си беше, на няколко стъпки от мен.
— Защо ли въобще влязохме? — каза Кейт. Превръзката се беше развила и кръвта отново беше почнала да капе. Тя нави останалата част от бинта разсеяно и подпъхна края му
— Предполагам, че става дума за изнудване срещу защита? — попитах съдържателя. — Съвсем случайно предположих за такситата, защото от няколко дни си мисля за шофьорите им. А и се почудих защо се нуждаете от такова ефикасно куче — пазач. Двете неща просто съвпаднаха, това е всичко.
— Няколко таксиметрови шофьори от „Марконикарс“ го нападнаха преди седмица — каза Кейт със светски тон на съпругата на бармана. — Така че не можете да очаквате да е разумен по този въпрос.
Съдържателят ни изгледа продължително и двамата. После отиде до кучето, сложи ръка на врата му и го потърка под брадичката. Острите жълти очи се притвориха, устните се отпуснаха над дългите зъби и догът се отърка предано в крака на стопанина си. Барманът го потупа по гърба и го изпрати отново в къщичката му.
— Добро куче Принц — каза той с нотка на ирония. — Добре, не можем да оставим бара без обслужване. Сю, скъпа, би ли погледнала клиентите, докато поговоря с тези млади хора?
— Не съм свършила със сандвичите още — протестира жена му.
— Аз ще ги направя — каза Кейт с щастлив глас. — И да се надяваме, че няма да ги изпоцапам много с кръв. — Тя взе нож и започна да маже с масло филиите хляб. Съдържателят и жена му като че ли по-малко можеха да се справят с Кейт, отколкото с шофьорите на таксита: след моментно колебание съпругата отиде на бара.
— Кажете, господине? — приготви се да слуша барманът.
Разказах му накратко историята за смъртта на Бил и спречкването ми с шофьорите в конския фургон.
— Ако мога да открия — завърших аз — кой стои зад „Марконикарс“, може би ще намеря човека, който е подготвил злополуката с майор Дейвидсън.
— Да, разбирам — каза той. — Надявам се, че ще имате по-голям късмет от мен. Да се опитате да откриете кой притежава „Марконикарс“, е като да си блъскате главата в тухлена стена. Няма изход. Все пак ще ви кажа всичко, което знам. Колкото повече хората душат около тях, толкова по-бързо ги ликвидират. — Той се наведе и взе два сандвича. Подаде ми единия и захапа другия.
— Не забравяй да си оставиш място и за печеното агнешко — каза Кейт, като ме видя, че дъвча, и погледна часовника си. — О, скъпи, ужасно закъсняваме за вечерята и мразя да се извинявам пред леля Деб. — Но тя продължи да размазва маслото.
— Купих „Синята патица“ преди осемнайсет месеца — каза съдържателят. — Когато минах в цивилния живот.
— Старши сержант ли? — промърморих.
— Старшина на полк — представи се с обяснима гордост той. — Казвам се Томкинс. Да, закупих „Синята патица“ със спестяванията си и с премията при пенсиониране, а и барът се продаваше дяволски евтино. Съвсем изгодно. Трябваше да разбера, че има уловка. Работехме около три седмици и печелехме добри пари, когато една нощ дойде онова момче и заяви черно на бяло, че ако не плащаме като предишния собственик, ще стане много лошо. Взе шест чаши от бара и ги строши. Каза, че иска петдесет кинта седмично. Да, петдесет лири стерлинги! Не е чудно, че предишният собственик е побързал да се махне. По-късно разбрах, че той се е опитвал да го продаде от месеци, но местните хора са знаели, че биха си купили и бедите заедно със заведението, и са го оставили да чака някой лапни-шаран като мен, който излиза направо от армията и още потен от ученията, се хвърля и пада право в трапа.
Барманът Томкинс задъвка сандвича.
— Хубаво, казах му да се омита. Дойде следващата вечер с петима други и разпертушини всичко. Удряха ме със собствените ми бутилки и заключиха жена ми в килера. После дочупиха всички бутилки и чаши на бара и всички столове. Когато дойдох на себе си, лежах на пода, а петимата се бяха събрали в кръг около мен. Казаха, че това било само тест. Ако съм продължавал да не плащам по петдесет лири седмично, щели да счупят всички бутилки в склада и да източат всичкото вино в избата. А след това, допълниха, идвало ред на жена ми.
Лицето му пламтеше от гняв, докато разказваше за това.
— Какво стана после? — попитах.
— Ами след германците и японците не исках да се предам лесно на някакви дребни боклуци по английското крайбрежие. Плащах няколко месеца, за да мога да си поема дъх, но петдесет излишни лири се намират трудно извън режийните и данъците. Бизнесът не е лош, но е дребен и при това положение не ми оставаше нищо освен пенсията ми. Никак не беше добре.