— Не повикахте ли полиция? — попитах.
На лицето на Томкинс се появи любопитна сянка от срам.
— Не — каза колебливо, — тогава не го сторих. Не бях разбрал откъде идват тези хора, а и ме заплашваха с какво ли не, ако обадех на полицията. Все пак не беше добра армейска тактика да се сблъскваш с враг, който веднъж ти е нанесъл поражение, без да си осигурил подкрепления. Тогава започнах да си мисля за куче. Чак след това отидох в полицията — каза той, като че ли се отбраняваше.
— Сигурно полицията би могла да затвори фирмата „Марконикарс“, ако я обвини в престъпления — казах.
— Да, може би, вие си мислите така — отвърна той, — но не е точно така. Знаете ли, че това е истинска таксиметрова компания. И то голяма. Повечето от шофьорите пътуват нагоре-надолу и дори не знаят какво всъщност става. Веднъж говорих с двамина и им казах, че компанията им служи за прикритие на рекет, а те отказаха да ми повярват. Мошениците изглеждат на пръв поглед съвсем нормални, нали разбирате? Също като останалите. Те пристигат с колите си до вратата ви, да кажем, точно когато настъпи време за затваряне, изглеждат съвсем невинни, влизат и искат парите; и като че ли нищо не е станало, взимат някой клиент и го откарват вкъщи срещу нормална тарифа — всичко е напълно почтено.
— Защо не си осигурите преоблечен полицай, който да седи на бара и да арестува таксиметровия шофьор тъкмо когато прибира парите? — предложи Кейт.
— Няма да свърши работа, госпожице — каза горчиво собственикът на заведението. — Първо, идват в различни дни и един полицай би трябвало да чака сигурно седмица, за да ги хване. Освен това няма повод за арест. Те имат полица за заем, подписана от мен за петдесет лири, и ако си имат неприятности с полицията, всичко, което трябва да направят, е да я покажат и не могат да бъдат пипнати. Полицията би помогнала, ако им осигурите някакви доказателства за пред съда, но когато става думата на човек срещу човек, не могат да сторят нищо.
— Жалко, че сте подписали такъв документ — въздъхнах.
— Не съм — отвърна засегнат той, — но много прилича на моя подпис, дори и аз бих се объркал. Веднъж се опитах да я грабна, но тарикатът каза, че това нямало голямо значение — щели да направят друга. Сигурно разполагат с подписа ми от някое писмо или нещо друго и го копират. Лесно е да се направи.
— Значи все пак им плащате — казах почти разочарован.
— Бъркате, уважаеми, не плащам — каза барманът и мустакът му щръкна войнствено. — Не съм им платил и петак повече от година. Откакто си взех Принц. Изпохапа четирима от тях за един месец и това ги обезкуражи, мога да ви кажа. Но все още се навъртат. Сю и аз не смеем много да излизаме и винаги сме заедно, а взимам Принц със себе си. Имам аларми срещу крадци на всички врати и прозорци те вдигат ужасна врява, ако някой се опита да се промъкне, докато спим. Но това не е живот, господине. Много лошо се отразява на нервите на Сю.
— Каква неприятна история — каза Кейт, като махаше лютеница от пръстите си. — Не може да продължавате завинаги така.
— О, не, госпожице, засега ги побеждаваме. Те не искат пари само от нас. Имат редовни жертви. Десет или единайсет кръчми като нашата — леснодостъпни места. И малките магазинчета, будки за тютюн и цигари, сувенирни щандове, такива неща, а и шест или седем малки кафенета. Но нито едно голямо заведение. Те скубят само фирми, в които работят самите собственици, като нас. Когато се забърках в тази работа, трябваше да посетя всяко от тези места и да питам направо собствениците дали плащат рекет за защита. Отне ми седмици, районът беше доста голям. Онези, които плащаха, бяха наплашени до смърт и не искаха да говорят, но разбирах кои са те само по начина, по който си държаха устата затворени. Говорех им, че трябва да спрем плащането и да се борим. Но много от тях имаха деца и не искаха да рискуват, така че не можех да ги обвинявам.
— И тогава какво направихте? — попита Кейт, увлечена от разказа.
— Взех Принц. Тогава беше на година. Имах известна представа за работа с кучета от армията и обучих Принц да стане истински боец.
— Наистина сте го сторили — казах, като гледах кучето, което сега си лежеше мирно в дървената колибка, отпуснало глава върху лапите си.
— Разходих го и го показах на някои от другите жертви — продължи Томкинс — и им казах, че ако и те си вземат кучета, ще прогоним таксиджиите. Някои от тях не разбираха, че такситата са замесени в тази работа. Бяха твърде уплашени, за да се интересуват. Както и да е, в крайна сметка много от тях си взеха кучета и аз им помогнах да ги обучат, но това е трудно, защото кучето се подчинява само на един господар, нали разбирате, а аз трябваше да ги уча да се подчиняват на някой друг, а не на мен. Но все пак се получи. Но не са толкова добри като Принц, разбира се.