— Естествено — каза Кейт.
Съдържателят на заведението погледна към нея подозрително, но тя внимателно нареждаше сандвичите на един поднос.
— Продължете — казах аз.
— Накрая някои от хората с деца също се присъединиха към нас. Купиха си елзаски догове или бултериери и уредихме система да водим децата на училище с кола. Редовните отивания до училище ги правеха доста уязвими, нали разбирате. Наех експерт по джудо и неговата кола не трябваше да прави нищо, освен да прекарва децата и майките им. Организирахме се да му плащаме заедно. Той е скъп, разбира се, но не може да се сравни с парите за рекет.
— Чудно — каза топло Кейт.
— Победихме ги наистина, но все още ни предстои работа. Преди седмица разбиха кафене „Раковина“, само на една пресечка оттук. Но сега имаме система да се справяме и с това също. Неколцина от нас отиват, за да оправят нещата, и събираме в шапката по нещо от всички, за да се купят нови маси и столове. Получиха елзаска кучка в кафяво и тя забременя, а те я оставиха в спалнята. Представяте ли си! Кучетата са най-доброто решение — каза барманът сериозно.
Кейт възторжено подсмъркна.
— Дали таксиметровите шофьори са нападали някого от вас лично, или винаги нападенията са били върху собствеността? — попитах.
— Имате предвид извън това, че ме удариха с моя бутилка по главата ли? — Мъжът дръпна ръкава си и показа края на един белег към рамото. — Дълъг е към петнайсет сантиметра. Трима от тях ми се хвърлиха една вечер, когато отивах да пусна писмо. Това беше точно когато Принц бе изпохапал един от техните хора и като глупак бях излязъл без него. До пощенската кутия имаше само една крачка, нали разбирате? Все пак грешка. Те ме направиха на каша, но и аз не им останах длъжен. Казаха ми, че ще ме нападнат отново, ако отида в полицията. Но веднага позвъних на момчетата в синьо и им разказах всичко. Разпознах човека, който ми сряза ръката — млад, рус здравеняк, — и моите показания му струваха шест месеца затвор — продължи той със задоволство. — След това внимавам да не правя и стъпка без Принц и те никога не успяват да се доберат толкова близо до мен, за да ме докопат.
— А какво стана с другите жертви? — попитах.
— Същото като с мен. Трима или четирима бяха бити и наранявани с ножове. Снабдих ги с кучета и убедих някои от тях да се обадят в полицията. Бяха вече минали през най-лошото, но все още доста уплашени, за да свидетелстват в съда. Доколкото знам, досега бандата не е убивала никого. Все пак няма смисъл, нали? Ако някой умре, няма да може да плаща…
— Не — казах замислено, — предполагам, че няма да може. Освен това сигурно допускат, че една смърт ще изправи всички други на нокти.
— Не мислете, че през цялото време съм разсъждавал само за това — каза той мрачно, — но все пак има разлика между шест месеца присъда за побой и доживотен затвор или бесило и смятам, че точно това ги възпира. Все пак тук не е Чикаго, макар че понякога доста се чудя.
— Предполагам — казах аз, — че ако не могат да взимат пари от старите си жертви, бандата се опитва да „защищава“ хора, които не знаят за вашата организация и за кучетата ви…
— Направили сме си система и за това — прекъсна ме съдържателят на бара. — Всяка седмица пускаме обява във вестник тук, в Брайтън, като приканваме всеки, който е бил изнудван с рекет за охрана или защита, да пише на пощенска кутия еди-коя си, за да получи помощ. И това действа добре.
Кейт и аз го гледахме с неприкрито възхищение.
— Би трябвало да ви произведат генерал, а не старши сержант — казах аз.
— Предотвратил съм няколко злополуки в живота си — каза той скромно. — Онези млади лейтенантчета през войната, дошли направо от цивилния живот, минали някакъв кратък офицерски курс, винаги се радваха на някой съвет от щатен военен. — Той потри ръце. — Какво ще кажете за едно питие сега?
Кейт и аз му благодарихме и се извинихме, че вече е осем часът. Томкинс и аз си обещахме да се информираме взаимно как напредваме в битките и се разделихме с най-приятелски чувства. Но не се опитах да потупам Принц.