Отворих вратата пред нея, но тя се спря, преди да се качи.
— Те остаряват все повече — каза тя с тъга в гласа си — и не знам какво ще правя без тях двамата.
— Те ще живеят още дълги години — казах.
— Надявам се… леля Деб понякога изглежда толкова уморена, а чичо Джордж все повече се мъчи да се прави на юнак. Мисля, че в момента се тревожи за нещо… и се страхувам, че е за сърцето на леля Деб, макар да не казват нищо… Никога не споделят, когато имат някакъв здравословен проблем. — Тя потръпна.
Обвих я с ръце и я целунах. Тя се усмихна.
— Много мил човек си, Алън.
Не се чувствах мил и любезен. Щеше ми се да я хвърля в колата и да я закарам незабавно в някое диво и самотно местенце край брега с цел, която пещерните хора биха одобрили напълно. За мен беше усилие да я държа леко и да я докосвам едва-едва.
— Обичам те, Кейт — казах, като контролирах дъха си.
— Не — каза тя, — не говори така.
Тя прокара пръст по едната ми вежда. Бледата светлина се отразяваше в очите й и тя се взираше в мен, а тялото и леко се накланяше с отметната назад глава.
— Защо?
— Защото не знам… Не съм сигурна… Харесва ми да ме целуваш и да прекарвам времето си с теб. Но любов е голяма дума. Толкова важна. Аз не съм… не съм готова…
И това беше всичко. Кейт красавицата, смелата, дружелюбната освен всичко беше и Кейт несъбудената. Все още не подозираше за огъня, който забелязвах при всеки неин жест. Той беше здраво прихлупен още от детските години от леля й и как можеше да се освободи, без това да бъде шок за нея, оставаше загадка.
— Любовта се учи лесно — казах. — Това е все едно да поемеш риск. Настройваш се на тази вълна, решаваш да не се плашиш и за нула време се чувстваш вече ужасно извисен и всичките ти задръжки излитат през прозореца.
— И си тръгваш с бебе на ръце — каза Кейт с присъщия си реализъм.
— Бихме могли първо да се оженим — казах с усмивка.
— Не. Скъпи Алън. Не. Не още. — После допълни шепнешком: — Толкова съжалявам.
Тя се качи в колата и бавно подкара към гаража в хамбара. Закрачих след колата, помогнах й да затвори големите врати и се върнах заедно с нея в къщата. На стълбището тя спря, стисна ръката ми и ме целуна нежно. Късо и сестрински.
Не ми се искаше да бъде така.
Не се чувствах неин брат.
Десета глава
В четвъртък започна да вали. Студен, косо шибащ дъжд, който брулеше разцъфналите нарциси и покриваше нежните цветя с пръски кал. Децата отиваха на училище с блестящи от водата черни наметки, якета с качулки, смъкнати до очите им, и гумени ботуши до коленете. Всичко, което все още можеше да се види от Уилям, беше възпълната му уста със следи от мляко в ъгълчетата.
Сила и аз прекарахме деня, като подреждахме дрехите на Бил и личните му предмети. Тя се държеше по-добре, отколкото предполагах, и като че ли беше вече приела мисълта, че си бе отишъл и че животът би трябвало да се живее и без него. Откакто се бе случило, никой от нас двамата не го беше споменавал — не се повдигаше дума за нощта, която прекара в леглото ми, и бях убеден, че когато се е събудила на следващата сутрин, сигурно не е имала никакъв спомен. Мъката и хапчетата бяха направили номер с паметта й.
Разпределяхме нещата на Бил на купчини. Най-голямата щеше да бъде запазена за Хенри и Уилям и в тази купчина Сила сложи не само копчета за маншети и копчета за нагръдник за смокинг, но и два златни часовника, вечерни костюми, един сутрешен костюм и мека сива шапка. Подразних я заради това.
— Не е глупаво — отвърна ми. — След десетина години Хенри ще се нуждае от тях, ако не и по-рано. Ще бъде много радостен да ги има. — И добави едно спортно сако и две нови бели ризи от коприна.
— Бихме могли да сложим всичко обратно в гардеробите и да чакаме Хенри и Уилям да пораснат.
— Идеята не е лоша — каза Сила, като сгъваше за малките момчета най-хубавите бричове за езда на баща им и белия шлифер с топла подплата.
Свършихме с дрехите, слязохме долу до уютното студио и разгледахме документите на Бил. Бюрото му беше пълно с тях. Очевидно е мразел да хвърля старите сметки и писма и в най-долното чекмедже на бюрото му открихме вързоп писма, писани от Сила до него преди сватбата им. Тя седна до прозореца и ги зачете с носталгия, докато подреждах останалото.
Бил беше методичен човек. Сметките бяха хванати с кламер и подредени по хронологичен ред, а писмата бяха в кутии и папки. Имаше разнообразни колекции в картотеката му и купчина стари и празни използвани пликове, употребявани за писане на ежедневни бележки на гърба им. Имаха задачата по-скоро да му напомнят с послания като например: „Да кажа на Симпсън да оправи оградата на полето от двайсет декара“ и „Вторник, рожден ден на Поли“. Прегледах ги бързо, като ги хвърлях зад себе си в кошчето за отпадъци.