Внезапно като че ли всички разбраха, че това няма нищо общо със сватбата на сестра ми. Беше време да си тръгвам и излязох от стаята.
Стоях отпред на тротоара и се чудех какво да направя по-нататък. Срещу сградата имаше кафене и вече беше почти време за обяд. Пресякох широката улица и влязох вътре — миришеше на зеле и понеже бях изпреварил малко часа на обедната почивка, все още имаше свободна маса, близо до прозореца. През току-що праните, чисти пердета на кафене „Стария дъб“ можех добре да наблюдавам офиса на „Марконикарс“. И да видя какво щеше да се случи по-нататък.
Дебело момиче с недобре сресана коса бутна под носа ми листа с ястията. Погледнах го потиснат. Английска домашна кухня в най-обикновения й вид. Доматена супа, избор от пържена треска, наденици на скара, пържола или пай с бъбреци, а за десерт — пудинг с пудра захар и яйчен крем. Всичко беше направено без мисълта за теглото на един аматьор жокей. Поръчах си кафе. Момичето заяви твърдо, че не мога да си поръчвам само кафе по време на обяда, когато масите са нужни на по-сериозни клиенти. Предложих да платя за целия обяд, но да ми донесе само кафе и тя се съгласи, като определено ме взе за много ексцентричен.
Кафето, което ми поднесоха, беше учудващо силно и добро. Сигурно е било от първата цедка, помислих си, докато разсеяно наблюдавах входа на „Марконикарс“. Никой, будещ интерес, не влизаше или излизаше.
На етажа над офисите на фирмата за таксита имаше голям неонов надпис, който постоянно светваше и гаснеше, макар че в дневната светлина едва си личеше. Загледах се в него. По цялата дължина на сградата се четеше името Л. С. Пърт. От офиса на такситата бяха поставили по дължината на голяма витрина надпис „Марконикарс“, изработен в светложълто на черен фон, и докато гледах нагоре, забелязах, че на горния етаж също имаше табела, чиито бели букви информираха: „Дженкинс, шапки, търговия на едро“.
Общият ефект беше наистина колоритен, но едва ли архитектът от епохата на регентството е имал точно това предвид. Представих си го колко често се обръща в гроба си и дори се усмихнах, когато един глас внезапно произнесе:
— Вандализъм, нали?
Жена на средна възраст бе седнала на масата ми, докато зяпах през прозореца. Имаше нещо печално в конското лице без грим, в страховитата кафява шапка, която допълнително я състаряваше, и в наивния, открит поглед. Кафенето се пълнеше и вече не можех да пазя масата само за себе си.
— Наистина озадачаващо е — съгласих се.
— Не бива да се позволяват такива неща. Всички стари къщи в района бяха изтърбушени и превърнати в офиси и сега изглеждат направо отвратително. Членувам в група за опазване на архитектурата — сподели тя тържествено — и подготвяме петиция, призоваваща хората да спрат да развалят хубавите сгради с ужасни рекламни надписи.
— Имате ли успехи в това отношение? — попитах.
— Немного, страхувам се. — Тя изглеждаше потисната. — Очевидно хората не се интересуват. Бихте ли повярвали, половината от хората в Брайтън не знаят как изглежда къща от периода на регентството, като през цялото време са заобиколени от тях? Погледнете квартала отсреща с всички тези надписи и реклами. И онзи неон — гласът й трепна от вълнение — е последният удар. Поставиха го само преди няколко месеца. Изпратихме им петиция да го свалят, но те не желаят.
— Това е доста обезкуражаващо — казах, без да свалям поглед от вратата на „Марконикарс“. Двете машинописки излязоха и като си бъбреха, тръгнаха надолу по пътя, следвани от още две момичета, очевидно от по-горните етажи.
Съседката ми по маса говореше между две лъжици доматена супа.
— Никак не сме доволни от Пърт, защото никой, заемащ отговорен пост там, не поиска да се срещне с нас, а хората в офисите казваха, че не могат да свалят неоновия надпис, защото не бил техен, поради това трябвало да се срещнем лично със собственика. — Открих, че симпатизирам на невидимия собственик на „Пърт“ в неговото нежелание да се срещне с хората от групата по опазване на архитектурата. — По-рано беше също зле, когато имената им бяха изрисувани по прозорците, но неонът… — Очевидно думите не можеха да изразят цялото й негодувание.
И Мериголд отиде да обядва. Последваха я четирима мъже. Никой не влезе вътре.
Отпивах от кафето си, без да обръщам внимание на дамата на средна възраст, която безмилостно пилеше слуха ми. Най-после се отказах. Взех влака обратно до колата си и подкарах към Лондон. След дългия следобед в офиса тръгнах към къщи в най-натоварения час на движението. При дългите спирания пред кръстовищата и завоите започнах да мисля не за загадката около Бил, а за проблемите на Джо Нантуич.