Той се ухили широко, обърна се леко на пети, но не ми отговори.
— Хайде сега — подканих го, — не е толкова голяма тайна, а това може да ме отведе към другата загадка, за Бил Дейвидсън.
— Не мога да ти помогна с нищо — поклати глава Сенди. — Самият Джо ми каза.
— Какво? — възкликнах.
— Каза ми го сам. Беше в банята, когато се преобличахме преди гонката. Знаеш как не може да спре да дрънка? Искаше да се изфука и му бях подръка, освен това знаеше, че съм „задържал“ един-два коня навремето.
— Какво ти каза? — попитах.
— Заяви, че ако искам да видя как се души кон, да наблюдавам Болингброк. Е, за Сенди Мейсън едно кимване е толкова добро, колкото и едно намигване. Взех та заложих на Лайка петдесет кинта, като очаквах да спечели, след като Болингброк нямаше да се опита. И виж какво стана. Малкият мръсник си изтърва нервите и би Лайка с две дължини. Не можах да му го простя. Петдесет кинта са си цяло богатство, приятел, поне що се отнася до мен.
— Защо чака цели десет дни, преди да му пратиш първата бележка? — попитах.
— Дотогава не бях мислил за това — отвърна ми откровено. — Но това беше дяволски добро отмъщение, нали? Той почти щеше да загуби разрешителното си в Челтнъм, после цели три дни се беше насрал и през уикенда хленчеше като малко бебе, ако щеш ми вярвай. — Синди засия. — Трябваше само да го видиш в турската баня. Гадна, хълцаща, гънеща се развалина. Целия в сълзи и ме молеше да го спасявам. Мен! Какъв смях. Стана ми лошо, толкова се напъвах да не се разсмея с глас. Страшно, гръмовно отмъщение, това си е.
— И ти също го хвърли през парапета в Плъмптън, нали — рекох.
— Никога не съм го правил — обидено изрече Сенди. — Той ли ти каза. Невероятен лъжец. Сам падна, видях го. Тъкмо исках отново да го сплаша. — Червеникавата му коса се разтресе и кафявите му очи просветнаха. После се отпусна. — Е… ще измисля и нещо друго. Няма закъде да бързам. Ще му стъжня живота — пчели в панталоните, червеи в ботушите, такива неща. Безобидни. — Сенди отново се разсмя. После рече: — След като си толкова страшен частен детектив, какво свърши по другата работа?
— Не напредвам бързо — отвърнах, — но знам малко повече, отколкото миналата седмица, така че не съм загубил надежда. Не си ли чул нещо, което може да ми свърши работа? — Той поклати глава.
— Никъде нито думица. Но не си се отказал, така ли?
— Не — отвърнах аз.
— Добре, пожелавам ти най-добрия британски късмет — ухили се Сенди.
Един служител надникна през вратата.
— Жокеите, излизайте, моля — каза той.
Съвсем малко оставаше до първата гонка.
Сенди си сложи каската и затегна каишките. После извади малката си протеза, два изкуствени предни зъба на горката челюст, уви я в една кърпа и я сложи в джоба на палтото си, закачено на окачалката. Той, както и много жокеи, никога не яздеше с изкуствените си зъби, защото се страхуваше, че ще ги изгуби или глътне, ако падне и се удари лошо. Усмихна ми се с беззъбата си уста, изкозирува шеговито и излезе под дъжда.
Час по-късно, когато излязох да яздя Пелиндръм, още валеше. Пит ме очакваше на парадния ринг. От периферията на шапката му на постоянна струйка се стичаше вода.
— Това не е ли най-страшният божи ден? — рече той. — Радвам се, че ти ще трябва да се съблечеш и намокриш до кости, а не аз. Когато яздех, обикновено преди това се тъпчех здраво с храна. Предполагам, че си добре с плуването.
— Защо? — попитах озадачен.
— Ако си, знаеш как да гледаш под водата. — Очаквах, че това ще бъде поредната скучна шега на Пит, но той бе сериозен. Посочи към очилата, висящи на врата ми. — За начало няма да имаш нужда от това. С цялата кал, която ще се изсипе върху тебе, ще се замърсят напълно, преди да си направил и първата обиколка.
— Тогава ще ги оставя — казах.
— Свали ги. Само ще ти се пречкат — потвърди той.
Така и направих. Когато обърнах глава, за да махна ластичната връзка над каската си, мярнах човек, който вървеше извън парадния кръг. В този страшен дъжд бяха дошли малко хора и го видях ясно.
Това беше Бърт, човекът с коня от засадата в Мейдънхед. Един от шофьорите на „Марконикарс“.
Той не гледаше към мен, но видът му ми подейства като електрически удар. Може да е пропътувал двеста километра само за да се наслади на следобедната гонка в дъжда. Но можеше и причината да е друга?
Погледнах Пелиндръм, който бавно обикаляше парадния кръг, покрит с непромокаем чул.