Като си мислех за падането на Бил, оглеждах се за служител, преминаващ зад оградата, когато конете приближават. Той трябваше да размотае жицата, да я вдигне и да я закачи здраво… Ако видех това, смятах да се опитам да накарам Пелиндръм да скочи много по-рано от необходимото, така че да може да удари жицата солидно с гърдите си точно когато е преминал апогея на скока си. По този начин, предполагах, можеше да скъса жицата и да се задържи на крака. А дори и да паднехме, конят нямаше да се превърти в страшно салто като Адмирал. Но, естествено, много лесно е да планираш и се съмнявах дали един роден скачач като Пелиндръм би могъл да бъде принуден да скочи преждевременно.
Свършихме първата обиколка без инциденти, по пистата навсякъде беше разхвърлян разровеният торф. На около два километра от финала, в далечната страна на пистата, чух тропота на копита близо зад себе си и обърнах глава. Повечето от групата бяха изостанали доста назад, но двама от жокеите ме гонеха с решимостта да ме задминат и почти приближаваха задницата на Пелиндръм.
Дръпнах юздите му и той реагира незабавно; увеличихме разстоянието от преследвачите си с около пет дължини.
Никакъв служител не премина по пистата.
Не видях никаква жица.
Но Пелиндръм се удари в нея точно по същия начин.
Нямаше да бъде толкова лошо падане, ако не бяха конете зад мен. Усетих тежкия удар в краката на Пелиндръм, когато се вдигаше над последното препятствие в далечния край на хиподрума, и се изстрелях като куршум. Ударих земята с рамо на няколко метра напред. Преди да спра да се търкалям, другите коне вече прескачаха преградата. Те можеха да избегнат човек на земята, но в дадения случай, както после ми обясниха, е трябвало да заобиколят Пелиндръм, който се мъчеше да стане, и по този начин се оказах точно на пътя им.
Галопиращите подкови се стовариха отгоре ми. Един от конете срита главата ми и каската се пръсна на ситни парчета. Това бяха шест секунди премазване, хаос от удари, в който не можех нито да мисля, нито да мърдам, а само да усещам.
Когато всичко свърши, лежах на мократа земя, свит и губещ съзнание, неспособен да се изправя, неспособен дори да помръдна. Лежах на гръб, с крака към оградата. Дъждът валеше отгоре ми и се просмукваше в косата, капките шибаха лицето ми и така тежко падаха върху клепачите ми, че просто не можех да ги повдигна. През една цепнатина под плътните струи на дъжда мярнах фигура на мъж край оградата. Не беше дошъл да ми помага. Бързо навиваше жицата, без да гледа състезанието, и работеше съсредоточено, като пристъпваше навътре към пистата. Когато доближи вътрешния стълб на препятствието, бръкна в джоба на мушамата си, извади клещи и сряза жицата там, където беше завързана на две над бариерата. Свърши работата си, нави жицата и се обърна към мен.
Познавах го.
Това беше шофьорът на конския фургон.
Всичко наоколо губеше цвета си. Светът изглеждаше сив като зле проявен филм. Зелената трева бе сива, лицето на шофьора на конския фургон бе сиво…
После видях друг при оградата, който крачеше към мен. Много се зарадвах, че имам помощ срещу таксиметровия шофьор, и ми се доплака от облекчение. Опитах се да му кажа да погледне за жицата, защото този път трябваше да има свидетел. Но думите не стигаха по-далеч от мозъка ми. Гърлото и езикът ми отказваха да ги произнесат.
Дойде, застана до мен и се наведе. Опитах се да кажа здравей, но никакъв мускул не ме послуша. Мъжът се изправи.
През рамото си каза на шофьора на фургона:
— Премазан е. — После се обърна към мен. — Ти досадно копеле — каза и ме ритна. Чух как ребрата ми изпукват и усетих гореща остра болка отстрани. — Може би това ще те научи да си гледаш работата — и отново ме срита. Сивият свят пред мен стана още по-тъмен. Бях почти без съзнание, но дори и в тези мъчителни мигове част от мозъка ми продължаваше да работи и разбрах защо служителят не бе минал през пистата с жицата. Нямаше нужда да го прави. Той и неговият съучастник бяха стояли от двете страни на пистата и бяха опъвали жицата помежду си.
Видях кракът му да се вдига за трети път. Струваше ми се, че минават часове — така го възприемаше разстроеният ми мозък, докато той се появи пред очите ми по-голям и по-голям, докато все още можех да го виждам.
Ритна ме в лицето и аз отлетях към тъмнината.
Дванадесета глава
Първо се върна слухът ми. Появи се внезапно, като че ли някой бе завъртял ключ. В един момент никакви фрази не можеха да проникнат през хаоса от объркани сънища, които като че ли отдавна пълнеха главата ми, а в следващия миг бягах в неподвижна тъмнина и всеки звук отекваше остро в ушите ми.