— Още е в безсъзнание — каза една жена.
Исках да й кажа, че не е вярно, но не можех.
Звуците продължиха; шумолене, потропване, поскърцване, мърморене на далечни гласове, бълбукане на вода в стара водопроводна тръба; слушах всичко, но без особен интерес.
След малко осъзнах, че лежа по гръб. Когато почувствах крайниците си, разбрах, че са натежали като олово и боляха непрекъснато, а клепачите ми тежаха един тон.
Чудех се къде съм. После се запитах кой съм аз. Не можех да си спомня нищо. Това ми се стори много сложно и потънах в сън.
Следващия път, когато се събудих, тежестта от клепачите ми я нямаше. Отворих очи и видях, че лежа в полутъмна стая, чиито изкривени линии постепенно започнаха да си идват на мястото. В единия ъгъл имаше мивка, маса с покривка, люлеещ се стол с дървени облегалки, прозорец от дясната ми страна, врата — право отпред. Гола, функционална стая.
Вратата се отвори и влезе една сестра. Погледна ме приятно учудена и се усмихна. Имаше хубави зъби.
— А, здравейте — каза тя. — Значи най-после се върнахте. Как се чувствате?
— Добре — отвърнах, но това прозвуча като шепот и в моя случай съвсем не беше вярно.
— Удобно ли ви е леглото? — попита тя, като хвана китката ми, за да премери пулса.
— Не — казах, като оставих преструвките.
— Ще отида да кажа на доктор Мичъм, че сте се събудили, и мисля, че ще дойде да ви види. Ще се държите ли още няколко минути? — Тя написа нещо на картона, който беше на масичката, отново ми се усмихна весело и се измъкна от вратата.
Така, значи бях в болница. Но все още нямах представа какво се бе случило. Дали през мен е минал парен локомотив? Или стадо слонове?
Когато дойдеше, доктор Мичъм щеше да разреши само половината от загадката.
— Защо съм тук? — попитах с дрезгав шепот.
— Паднали сте от кон — отвърна.
— Кой съм аз?
При този въпрос той почука зъбите си с края на писалката си и ме загледа напрегнато няколко секунди. Беше млад мъж, с остри черти, с разрошена, вече оредяваща светла коса и светли, интелигентни, бледосини очи.
— Сам трябва да си припомните това. Скоро ще стане, сигурен съм. Не се безпокойте. Не се тревожете за нищо. Само се отпуснете и паметта ви ще се върне. Не веднага и не изцяло. Не очаквайте това, но малко по малко ще си спомните всичко, с изключение може би на самото падане.
— Какво по-точно не е наред с мен? — попитах.
— Сътресение на мозъка е засегнало паметта ви. Колкото до останалото от вас — той ме огледа от глава до пети, — имате счупена ключица, четири пукнати ребра и многобройни контузии.
— Нищо сериозно, благодаря на бога — изхриптях.
Отвори уста и зяпна, после се разсмя искрено.
— Не, нищо сериозно — каза той. — Вие, вашего брата, всички сте еднакви. Съвсем луди.
— Кои точно? — рекох.
— Няма значение, скоро ще се сетите — каза той. — Сега, ако можете, поспете още малко и когато се събудите, е възможно да разберете много повече неща.
Последвах съвета му, затворих очи и отново се унесох. Насън чух дрезгав глас, който идваше от центъра на една стъклена купа с червени и жълти минзухари, който ми шепнеше някакви заплахи, докато се опитвах да пищя и да избягам надалеч. После осъзнах, че моят собствен глас шепне, и минзухарите изчезнаха, заместени от гледката на тъмнозелени гори с яркочервени птици, стрелкащи се в сенките. Помислих си, че съм някъде много високо, загледан към земята, и се накланям все по-напред, докато не паднах, и този път произнесеното от мен имаше ясен смисъл.
— Паднах от едно дърво. — Знаех, че ми се беше случило в детството.
Дочух възклицание близо до мен. Отворих очи. До краката на леглото стоеше доктор Мичъм.
— Какво дърво? — попита той.
— В гората — отвърнах. — Ударих си главата и когато се събудих, баща ми беше коленичил край мен.
Тогава от дясната ми страна се чу ново възклицание. Обърнах глава, за да погледна натам.
Беше там, загорял от слънцето, стегнат, елегантен. На четирийсет и шест години приличаше все още на младеж.
— Здравей — казах.
— Познавате ли кой е това? — попита доктор Мичъм.