— Каза ли нещо на баща си във връзка с този разговор? — попитах.
— Не — отвърна Хенри откровено. — Това слушане е нещо много опасно. Много трябва да внимаваш, за да не покажеш, че знаеш повече.
— Да, разбирам — кимнах с глава, като се мъчех да не се разсмея.
После видях, че нещо припламва в очите на Хенри, когато значението на думите започна да му се прояснява.
— Това май не е било шега, така ли? — отривисто попита.
— Не, не е било — отвърнах.
— Но този мъж не е накарал Адмирал да падне, нали? Той не би могъл… Би ли могъл? Наистина ли? — каза отчаяно Хенри, като очакваше да го подкрепя. Очите му се отвориха широко — започваше да разбира, че е слушал мъжа, причинил смъртта на баща му. Въпреки че един ден трябваше да узнае за стоманената жица, аз не мислех, че в момента би трябвало да му обяснявам това.
— Не знам. Не вярвам да е възможно — излъгах го спокойно, но очите на Хенри гледаха някак през мен, като че ли се взираха в някакъв вътрешен, внезапно появил се ужас.
— За какво става дума? — попита Поли. — Не разбирам защо Хенри е толкова разтревожен. Само заради това, дето някой казал на татко, че не би искал да спечели гонката? Това не е причина Хенри да се ошашави.
— Винаги ли си спомня толкова ясно какво говорят хората — попитах Поли. — Все пак е минал месец, откак баща ви се помина.
— Смятам, че Хенри е забравил редица неща, които са си казали татко и онзи човек — рече Поли разсъдливо. — Но все пак не си измисля.
Знаех, че това е истина. Той беше честно момче.
— Не виждам как би могъл да го направи — каза той вдървено.
В крайна сметка се радвах, че Хенри се занимава с откритието си от практична, а не от емоционална гледна точка. Може би все пак не му бях причинил голяма вреда, след като го бях накарал да разбере какво е чул и пренебрегнал.
— Хайде, лягай в леглото и не се тревожи за това, Хенри — казах, като му подадох ръка. Той я пое и я задържа, докато го водех към леглото му — нещо съвсем нехарактерно за него.
Тринадесета глава
На следващата сутрин, когато се обличах с бързината на костенурка, долу се чу звънецът на входната врата и Джоан се качи, за да ми каже, че инспектор Лодж би искал да ме види, ако е възможно.
— Кажи му, че ще сляза колкото се може по-бързо — отвърнах, като се борех да намъкна ризата си над дебелата, твърда превръзка около раменете ми. Успях да закопчая повечето копчета, но реших, че не ми трябва вратовръзка.
Твърдият бандаж около ребрата ме притесняваше и ужасно ме сърбеше, главата ме болеше, големи пространства от кожата ми все още бяха черни и меки, спях лошо и постоянно ми беше криво. Трите аспирина, които погълнах вместо закуска, все още не действаха.
Вдигнах чорапите си, опитах се да се наведа с единствената си полезна ръка и открих колко са се отдалечили краката ми и затова запратих ядосано чорапите в другия край на стаята. Предишния ден в болницата сестрата с хубавите зъби ми бе помогнала да се облека. Днес идиотското ми чувство за независимост ми попречи да помоля моя баща да свърши същото. Видът на пребитото, жълтеникаво и небръснато лице в огледалото не подобри нещата. „Ужасното извънземно чудовище“ на Хенри наистина си имаше двойник. Опитах се да не докосвам зарастващия белег на бузата си, за да не раздразня възпалената тъкан.
Включих електрическата самобръсначка, избръснах се по възможно най-лошия начин, сресах косата си надве-натри, пъхнах крака в едни чехли, мушнах здравата си ръка в единия ръкав на домашния халат и го преметнах през другото си рамо. После леко се потътрих по стълбите надолу.
Като ме видя, Лодж се превърна в няма картина.
— Ако ми се смеете, ще ви сваля с един удар. Следващата седмица — рекох все още разгневен аз.
— Въобще не се смея — каза Лодж, ноздрите му трепкаха диво в стремежа да запази сериозна физиономия.
— Никак не е смешно — казах с тон, нетърпящ възражения.
— Не е.
Озъбих му се.
— Звучиш ми като че ли имаш нужда от глътка коняк — обади се баща ми, скрит зад един неделен вестник, потънал удобно в креслото до камината.