— Още е само десет и половина — казах троснато.
— Спешните неща възникват по всяко време на деня — рече баща ми, като се изправяше. — И, струва ми се, сега става дума точно за това.
Той отвори ъгловия шкаф, където Сила пазеше няколко бутилки и чаши, напя ми няколко капки коняк и ги разреди със сода. Оплаках се, че е все още рано, че това е много силно и въобще, че няма смисъл.
— Изпий го и млъкни — каза баща ми, като подаде чашата.
Разгневен отпих голяма глътка. Беше силно и остро и ми опари гърлото. Претъркалях втората глътка из устата си, така че разреденият спирт да стегне венците ми, и когато я преглътнах, почувствах как течността топло се спуска към празния ми стомах.
— Закусвал ли си нещо? — попита татко.
— Не — отвърнах.
Отпих още една, по-малка глътка. Конякът действаше бързо. Лошото настроение взе да ме напуска и след минута-две се почувствах значително по-добре. Лодж и баща ми ме наблюдаваха напрегнато, като че ли бях лабораторно животинче, което успешно реагира на поредния опит.
— Е, все пак идеята бе много добра — съгласих се неохотно. — Сега ми е по-добре.
Взех цигара от сребърната кутия на масата, запалих я и забелязах, че слънцето грее ярко.
— Добре — баща ми седна отново на мястото си.
Оказа се, че той и Лодж са се запознали, докато са ме чакали, и инспекторът между другото му е разказал за приключенията ми край Мейдънхед в конския фургон — подробност, която бях изпуснал в писмата си. Според мен това бе предателство от най-долен вид и изразих мнението си направо пред Лодж; после им разказах как аз и Кейт сме проследили и открили фургончето и че всъщност тази част от разследването е в задънена улица.
Взех цигарата и чашата си, пресякох стаята и седнах на едно място, огряно от слънцето. Сила бе в градината и подрязваше цветята. Махнах й с ръка.
Днес Лодж не беше с униформата си, а носеше сив вълнен панталон, фина вълнена блуза и спортно яке. Отвори дипломатическото си куфарче, което беше на масата, и измъкна някакви документи. Седна и ги пръсна пред себе си.
— Господин Грегъри звънна — каза той — в участъка сутринта след падането ви в Бристол, за да ми съобщи.
— Защо, по дяволите, е направил това? — попитах.
— Ние също го попитахме — отвърна Лодж. Поколеба се и продължи: — Разбрах от баща ви, че паметта ви е засегната донякъде.
— Да. Сега си спомням отново повечето неща от този ден в Бристол, но все още в паметта ми има „бяло петно“ от момента, в който излязох от стаята за претегляне, за да яхна Пелиндръм, или самата гонка, или падането. — Последният ми спомен беше за Сенди, излизащ в дъжда. — Защо съм помолил Пит да ви съобщи, ако падна?
— Това е станало преди гонката. Очевидно сте смятали, че може би ще паднете. Заради това, неофициално, проверявам вашето падане от коня. — Той внезапно се усмихна. — Постепенно отнехте цялото ми свободно време, а днес практически имам почивен ден. Всъщност не зная защо съм се загрижил за вас!
Предположих, че е пристрастен към разследването като алкохолик към пиенето. Просто не можеше да не го прави.
— Отидох до конюшните на Грегъри — продължи той — и огледах Пелиндръм. Имаше ясна тясна рана в предната част на двете издатини…
— Гърдите — промърморих.
— …на гърдите и ще ви подскажа какво може да го е порязало.
— О, не — казах, като се сетих, но не можех да повярвам.
— Проверих и помощните работници по препятствията — каза той. — Единият от тях е нов и непознат на другите. Назовал се е Томас Бътлър и е дал несъществуващ адрес, а освен това е пожелал да стои до най-далечното препятствие, точно там, където сте паднали. Предложението му е било прието с готовност заради дъжда и разстоянието от бариерата до букмейкърите. Същата история като в Мейдънхед. С изключение на това, че този път Бътлър е прибрал надницата си по най-нормален начин. После накарах дежурния комендант по състезанието да ми позволи да прегледам препятствието и открих следи и на двата стълба на около метър и осемдесет и осем от земята.
Последва кратко мълчание.
— Добре, добре, добре — казах тъпо. — Изглежда, съм бил по-късметлия от Бил.
— Бих искал да си спомните нещо за това… каквото и да е. Какво ви накара да заподозрете, че ще паднете? — попита Лодж.
— Не знам.
— Нещо се е случило, докато сте били на парадния кръг, очаквайки да яхнете коня си. — Той се наведе напред, очите му напрегнато изучаваха лицето ми, като се надяваше разклатената ми памет да се възвърне отново. Но не си спомнях нищичко и все още се чувствах изтощен от глава до пети. Концентрацията беше твърде голямо усилие за мен.