Зареях поглед навън към мирната пролетна градина. Сила държеше китка форзиции, които изпъкваха със златистожълтия си цвят върху синята й рокля.
— Не си спомням — повторих с равен глас. — Може би по-късно, когато главата спре да ме боли.
Лодж въздъхна и седна обратно на дървения стол.
— Предполагам — каза с известна горчивина той, — че поне си спомняте, че ми изпратихте съобщение от Брайтън, в което ме молехте да разследвам случая заради вас.
— Да, спомням си — казах. — Какво открихте?
— Немного. Изглежда, никой не знае кой в действителност притежава таксиметровата фирма „Марконикарс“. Тя е създадена след войната от един бизнесмен на име Клифърд Тюдор…
— Какво? — попитах изумен.
— Клифърд Тюдор, уважаван жител на Брайтън, британски поданик. Познавате ли го?
— Да — отвърнах. — Притежава няколко състезателни коня.
— Клифърд Тюдор, роден Хруписта Тасос от Трикала, Гърция — зачете Лодж един от документите, извадени от куфарчето. — Натурализиран през хиляда деветстотин трийсет и девета, когато е бил двайсет и пет годишен. Започнал е като готвач, но очевидно е притежавал делови способности, защото още същата година е имал вече собствен ресторант. След войната го продал с огромна печалба, заминал за Брайтън и почти на безценица закупил стар бизнес с таксиметрови коли, рухнал заради военните ограничения и липсата на гориво. Преди четири години отново е продал много изгодно таксиметровата фирма и е вложил парите си в хотел „Павилион Плаза“. Неженен.
Наведох назад глава в очакване тези подробности да разкрият пред мен нещо съществено, но в действителност отново се сблъсквах с невъзможността да мисля.
— Таксиметровата фирма — продължи Лодж — е била закупена от Тюдор от притежатели на акции на приносителя и оттук започва мъглата. Следват толкова прехвърляния на собствеността, повечето чрез лица, притежаващи акции, които не могат да бъдат проследени, така че в момента никой не може да каже кой е настоящият собственик. Всички делови въпроси се уреждат от управителя, господин Фидлър. Твърди се, че се съвещавал с една личност, наричана от него „президента“. Въпросният „президент“ му звъни редовно всяка сутрин, но не поддържали никакъв друг контакт. Заявява, че името на президента е Клод Тивъридж, но не знае нито адрес, нито телефонен номер.
— Звучи ми доста неубедително — обади се баща ми.
— Така е — съгласи се Лодж. — Личност на име Клод Тивъридж не съществува нито в избирателните списъци, нито в някакви други официални документи, включително в отделите за телефонни сметки на цели области като Кент, Съри или Съсекс. Операторите в телефонните централи твърдят, че канцеларията на фирмата не провежда всяка сутрин разговори с отдалечени пунктове, макар че сутрешните обаждания са стандартна практика в последните четири години.
— Всичко това означава, че разговорите очевидно са градски, и почти сигурно е, че Клод Тивъридж не е истинското име на джентълмена.
Той потри с длан тила си и ме погледна настойчиво.
— Знаете много повече, отколкото ми казвате — с амнезия или не — каза той. — Изплюйте камъчето, бъдете добро момче.
— Не ми казахте какво мисли брайтънската полиция за фирмата „Марконикарс“ — отвърнах.
— Бих казал — започна след известно колебание Лодж, — че няма много неща, за които може да се хванем. Срещу тях има няколко оплаквания, но това е съвсем недостатъчно за пред съда. Това, което току-що споделих, е резултат на разследвания, провеждани през последните няколко години.
— Което означава — додаде сухо баща ми, — че не са напреднали твърде много. Хайде, Алън, разкажи ни какво става.
Лодж изненадано обърна глава към него. Баща ми се усмихна.
— Синът ми е прероден Шерлок Холмс, не знаете ли? — попита той. — След като замина за Англия, трябваше да наема детектив, за да върши това, което обикновено той правеше във връзка с измами и нечестни сделки. Както твърди един от старшите ми служители, Алън има вътрешен инстинкт да подушва негодниците.
— Вътрешният инстинкт на господин Алън не работи вече — казах мрачно. Около слънцето се трупаха облаци и гърбът на Сила изчезна между живия плет до кухненската врата.