— Не се гневи, Алън — каза баща ми. — Реагирай спокойно.
— Ох, добре — смачках цигарата си в пепелника, започнах да чеша бузата си, като едва удържах пръстите си встрани от зарастващия белег. Много ме сърбеше. — Има много неща, които не знам — казах, — но най-същественото като че ли е следното: през последните четири години „Марконикарс“ рекетира няколко малки фирми — главно кафенета и квартални пъбове. Преди около година заради твърдоглавието на един кръчмар особняк, който ми бе домакин в заведението „Синята патица“, бизнесът с прибирането на суми за защита неочаквано е станал труден за мошениците. Всъщност той е изправил срещу тях елзаски догове.
Разказах на силно впечатления ми баща и на зяпналия Лодж това, което научихме с Кейт в кухнята на „Синята патица“ под зоркия поглед на жълтоокия Принц.
— Бившият полкови старшина Томкинс така е препънал незаконния бизнес на „Марконикарс“ — продължих аз, — че рекетът е станал малко или повече неизгоден. Като допълнение към това през зимата, според машинописките, работещи във фирмата, и законният бизнес на таксиметровата линия не е вървял добре. Мисля, че в Брайтън има доста много таксита за общия брой заявки и евентуални клиенти. Както и да е, струва ми се, че босът на „Марконикарс“ — „президентът“, вашият загадъчен Клод Тивъридж — е решил да трупа пари от друг вид престъпление. Предполагам, че е закупил и една мижава букмейкърска фирма, намираща се един етаж над „Марконикарс“ в същата сграда.
Почти усетих отново миризмата на зеле в кафенето „Стария дъб“.
— Една доверчива лейди сподели с мен, че преди около половин година букмейкърската фирма е купена от други хора, но надписът е все още същият: „Л. С. Пърт“, изписан с неон. Беше много разгневена от факта, че такъв безвкусен надпис стърчи над един архитектурен бисер, и тя, и нейното дружество за съхраняване на старите сгради, чието име забравих, са се опитвали да убедят новите собственици да свалят това, което току-що било качено на покрива. Единственото, което не могли да разберат, е кои са собствениците. Голямо съвпадение е да има две еднакво сенчести фирми една над друга и двете с невидими и неоткриваеми собственици. Според мен те се управляват от едно и също лице.
— Въобще не е задължително и не виждам връзката — обади се баща ми.
— Ще я видиш след минута — отвърнах. — Бил умря, защото не е поискал конят му да загуби една гонка. Знам, че не са искали непременно смъртта му, но срещу него е оказван натиск. По телефона човек със съскащ, шепнещ глас му е казвал да не печели състезанието. Хенри, по-големият син на Бил — обясних на Лодж, — има навика да подслушва телефонните разговори от горния етаж и е чул всяка дума. Момчето твърди, че два дни преди Бил да умре, гласът му е предложил по телефона петстотин лири, за да не излезе първи, и когато Бил се разсмял на това предложение, неизвестният му заявил, че той няма да спечели, защото конят му ще падне.
Спрях. Нито баща ми, нито Лодж се обадиха. Като погълнах останалата част от разредения коняк, продължих:
— Има един жокей на име Джо Нантуич, който през последните шест месеца — откакто „Л. С. Пърт“ е сменила собственика си, редовно получава по сто лири, понякога и повече, за да не участва в надпреварата за първото място. Джо също получава инструкции по телефона от човек със съскащ глас, когото никога не е срещал.
Лодж се размърда на твърдия стол, който сам бе избрал.
— Както знаете — продължих аз, — бях причакан от шофьори на „Марконикарс“ и няколко дни по-късно човекът със съскащия глас ми звънна и ми каза да взема предвид предупреждението, което съм получил във фургончето. Не трябва да си непременно Шерлок Холмс, за да разбереш, че нагласените състезания и рекетът на „Марконикарс“ се ръководят от един и същи човек.
Замълчах.
— Кажи и останалото де — подкани ме нетърпеливо баща ми.
— Единствената личност, която би предложила на жокей голяма сума пари, за да загуби гонка, е някой букмейкър-мошеник. Ако той знае, че един кон с много добри възможности няма да спечели, може да приеме каквато и да е сума като залог за този кон без всякакъв риск.
— Малко по-подробно — помоли Лодж.
— Обикновено букмейкърите се опитват да балансират залозите си, така че независимо кой кон излезе победител, те да са от печелившата страна — обясних. — Ако твърде много хора подкрепят определен кон, те приемат залозите, но тогава залагат и лично — при друг букмейкър на същия кон; така че ако въпросното състезателно животно спечели, прибират печалбата си от втория букмейкър и плащат на клиентите. Това е общоприета система и се нарича „отплуване“. Сега да предположим, че сте долнопробен букмейкър, а Джо Нантуич ще язди кон — любимец на тълпата. Подкупвате Джо да загуби. Тогава независимо колко е заложено на неговия кон вие не „отплувате“, защото сте уверен, че няма да се наложи да изплащате печалби.