Пунктът за спешна медицинска помощ беше в съседното помещение. Влязох вътре на бегом и видях две грижовни на вид сестри от болницата „Сейнт Джон“ да пият чай. Обърнах се към по-младата, душица на средна възраст с пищни форми.
— Оставете това и елате бързо с мен — казах, като се надявах, че няма да започне да спори. Вдигнах една носилка, която беше изправена до стената, докато тя бавно оставяше чашата си. — Вземете и одеяло — добавих. — Има ранен човек. Моля, побързайте.
Напомнянето на задължението й накара моята сестра да се раздвижи незабавно — тя ме последва по пътеката, като грабна едно одеяло, макар че се движеше два пъти по-бавно от мен.
Гласът на коментатора леко се повиши, когато обясняваше състезанието при последното препятствие, после потъна в мълчание, докато приветствените възгласи отзвучаваха и друг глас обявяваше победителя. Стигнах до теснината между двете сгради, когато обявяваха втория и третия в гонката.
Първите закоравели участници в наддаванията започнаха да се придвижват обратно към бара. Погледнах към Джо. Той си беше все там, непокътнат.
Изправих носилката и използвах дръжките, за да я закрепя между двете стени, подобно на преграда. Сестрата ме настигна, очевидно задъхана. Взех одеялото от нея и го метнах върху носилката, така че никой да не може да види какво има отзад в малкото празно пространство.
— Чуйте — казах, като се опитах да говоря бавно. — Между тези две сгради има човек. Умрял е, не е ранен. Убит е с нож. Отивам да се уверя, че полицията е на път, и искам да стоите тук и да пазите носилката в това положение. Не позволявайте на никого да минава зад нея, докато не се върна с един полицай. Разбрахте ли?
Тя не отговори нищо. Отмести малко носилката, за да може да надникне отзад. Гледа дълго, после изпъна внушителната си гръд и заяви с войнствен блясък в очите:
— Никой няма да пристъпи натам, ще се погрижа за това.
Затичах обратно към коменданта на състезанието. Този път господин Роло беше там и когато му съобщих какво се е случило, нещата се раздвижиха.
Винаги е трудно да намериш място, където да си сам по време на състезания. След като заведох полицая там, където лежеше Джо, и видях, че обичайната процедура започва, ми трябваше малко време, за да обмисля обстановката. Докато стоях приклекнал до тялото на Джо, ми хрумна някаква идея, но тя не можеше да се осъществи просто така, прибързано.
Хора се мотаеха навсякъде по ливадата пред конюшнята и около сградите на хиподрума и за да остана сам, закрачих през пистата и неокосената трева в центъра, докато трибуните останаха назад. Надявах се, че отдалечеността ще ми даде известно усещане за порядък както самотата.
Размишлявах за Бил и Сила и какво дължех на баща си, който се бе завърнал обратно в Родезия. Мислех си за тероризираните собственици на заведения в Брайтън и за окървавеното лице на Джо Нантуич.
Не можех да се преструвам, че убийството на Джо не бе променило коренно положението. Досега упорито преследвах невидимия господин Клод Тивъридж с убеждението, че е в състояние да организира побой над някого, но не и убийство. Сега границата бе прехвърлена. Следващото убийство щеше да бъде по-лесно, а другото — още по-лесно от второто. Твърдоглавите, притежаващи догове бунтари срещу рекета, сега бяха в по-голяма опасност отпреди и вероятно и аз имах вина за това.
Джо бе показвал кафявото късче хартия на няколко души и нито един, включително и той самият не бяха разбрали веднага значението и смисъла на написаното. Беше убит, преди да успее да ми го покаже. Може би написаните там думи щяха да разкрият пред мен тайната си. Може би само на мен.
Гледах как засилващият се вятър къдри на малки вълни тревата и дочувах далечните гласове на букмейкърите, които високо крещяха залозите за следващата гонка.
Въпросът, който чакаше отговор, беше прост. Щях ли да продължа преследването или не? Не бях герой. Не ми се искаше да умирам. И несъмнено идеята, хрумнала ми пред тялото на Джо, беше безопасна колкото пръчка динамит близо до буен огън.
Конете за третата гонка излязоха и се наредиха на стартовата линия. Наблюдавах ги разсеяно. Гонката свърши: конете се върнаха на ливадата пред конюшните. Аз все още стоях в центъра на хиподрума, опрян на ръба на мисловната си ограда.