Усмихнах се леко. Ако инспектор Уейкфийлд ми беше шеф, и аз щях да кажа същото.
— Добре — съгласих се веднага.
Пред нас недалеч от портата бе паркирано блестящо черно „Уолсли“, а до него бе застанал униформен полицай. На мястото до шофьора седеше друг мъж, с нахлупена ниско шапка.
От дясната ми страна пред редицата от паркирани конски фургончета развеждаха напред-назад няколко от състезателните коне от гонката на Адмирал, за да им отпочинат краката, преди да бъдат натоварени за пътуването до дома. Между тях бе и Адмирал с Виктор коняря, който гордо пристъпваше до главата му.
Тъкмо казвах на човека отдясно — по-дребния от двамата, — че това е моят кон и че наистина е много хубав, когато страшна изненада ми спря дъха, все едно че ме ритнаха в корема.
За да се прикрия, изпуснах бинокъла си за наблюдаване на състезанията и се наведох да го взема бавно, а придружителите ми направиха крачка напред и ме изчакаха. Взех каишката и я преметнах през рамото си, като едновременно се изправях и поглеждах през рамото си назад, откъдето бяхме дошли. От последния ред коли ни деляха около четиридесет метра тревна площ. Нямаше никой освен няколко хора в далечината, които се прибираха вкъщи. Погледнах часовника си. Току-що бе започнала и последната гонка.
Без да бързам, се обърнах, очите ми безизразно минаха покрай мъжа отдясно към Адмирал, който сега постепенно се отдалечаваше. Както обикновено след състезание, беше наметнат с чул, за да избегне бързото изстудяване, но все още беше с юздата си. Виктор щеше да я смени с юлар, когато го заведеше в конския фургон.
Големият недостатък на Виктор беше тромавостта му. Надарен с инстинктивно чувство за конете и вродено умение да се грижи за тях, той никога не се беше издигнал над най-елементарното равнище след четирийсет години живот в конюшните и никога нямаше да стане нещо повече. Трябваше да се справя с положението, без да разчитам, че ще ми бъде в помощ.
— Виктор! — викнах и когато се обърна, му махнах да доведе Адмирал към нас.
— Искам да се уверя само, че краката на коня са в ред обясних на двамата мъже. Те кимнаха и ме изчакаха, по-едрият пристъпваше от крак на крак.
Не смеех да погледна още веднъж — за трети път, — но във всеки случай знаех, че не съм сбъркал.
Мъжът от дясната ми страна носеше връзката, която бях загубил в конското фургонче край Мейдънхед.
Тя беше направена от парче коприна, изтъкана специално, и ми бе подарък за двайсет и първия рожден ден от един производител на текстил, който искаше да върти бизнес с баща ми. Имах още две връзки като тази и един шал: ситната мрежа от червени и златни параходчета, комбинирана с буквата „И“ на масленозелен фон, беше уникална шарка, щампована върху коприната.
Бързо се запитах възможно ли е един млад служител от полицията да придобие по честен път връзката ми. Фермерът Лоусън не я бе намерил и никой от хората му — също. Беше твърде голямо съвпадение точно тази връзка да се появи на врата на човек, който ме караше да вляза в една кола и да се повозя заедно с него.
Това беше атаката, която очаквах, и за малко щях да попадна право в клопката. Да се измъкна сега, когато капанът беше готов да щракне, не беше съвсем лесна работа. „Полицейската“ кола беше спряла точно пред портата, на десетина метра пред нас, а шофьорът й стоеше до торпедото и гледаше в нашата посока. Заплашителният вид на двамата здравеняци придружители сега изглеждаше далеч по-зловещ в сравнение с начина, по който полицаите се държаха с негодниците. Единият от тях може би бе убил Джо.
Ако покажех и най-малкия знак на съмнение, сигурен бях, че тримата щяха да ме набутат бързо в колата и да потеглят сред облак прах, като оставят Виктор да докладва не съвсем уверено какво е видял. И с това всичко щеше да се свърши. Очевидно щеше да бъде от онези пътувания, от които пътникът просто не се завръща.
Явно планът ми да подаря на Уейкфийлд един опит за убийство съвсем не беше добър. С един бандит бих се справил. Но не и с трима, а да не забравяме и четвъртия, който седеше в колата.
Когато Виктор се приближи на петнайсетина крачки към мен, незабелязано спуснах ремъка на моя бинокъл от рамото си и го стиснах в ръка. Внезапно с всичка сила завъртях бинокъла като коса около краката на по-едрия мъж и той загуби равновесие. Преметнах по-дребния с елементарен трик от джудото и затичах към Адмирал.